Бъдни Вечер (1) Искам да те видя, да те почувствам, да те уважа и призная, да бъда с теб!

Бъдни вечер е и за пореден път в живота си мисля какво всъщност празнувам. Какво празнуваме всички? Отново виждам, че всеки „празнува“ неговото си виждане за този празник. Един изживява алегорията Рождество Христово – символ на нашите семейства. Празнува се с всичките ритуални приказни атрибути – образите на светото семейство и влъхвите, хляба и запалената свещ, които чудесно, символно се вместват ритуала. Идеята е, че изживявайки приказката ще прехвърлим чувството към близките си и това ще стопли отношенията и взаимоотношенията в семейството. Друг празнува Коледа със Западния й символ – червенобузия, усмихнат белобрад старец Дядо Коледа от рекламата на Кока-Кола, който носи подаръци на добрите  деца(по подразбиране добри – послушни). Разбира се подаръците от материалния свят сме изработили с труда си, но са наградата за него. Е, нали се очаква да сме добри и послушни и всичко да е „добре“. Или поне да изглежда така? Дядо Коледа от картинките ни учи да сме позитивни и добронамерени.

Всеки етнос и всяка култура има своя начин за празнуване, според своите разбирания и ценности. Даже всеки човек влага своите ценности в празника. Има хора, за които смисъла е в храната и алкохола на празника. Други просто присъстват, за да не засегнат чувствата на другите членове на семейството, засвидетелствайки за пореден път принадлежността си към семейната група и йерархия. Да, този празник ни учи на йерархия, а така на уважение и принадлежност към семейство и род. За тези хора семейството и притежанието му, както и доказването на собствената им принадлежност стават фокуса на празника и присъствието им на него. Да, семейството е важно, йерархията също, но по своя психологичен смисъл празнуване с такова отношение е търсене на сигурност, търсене на принадлежност към някого и нещо, заради собствената сигурност. Липсва топлотата на изживяване, липсва присъствието на душата, а присъства присъствието на човека демонстрирано с включването в традиционните ритуални действия и подаръците. Като че ли колкото по-голям е подаръка, толкова повече те уважавам и обичам. Уважение за уважение. Принадлежност за присъствие. Всеки има своите основания според онова, от което има нужда в живота си. Не съдя никого, а коментирам.

Има домакини, за които е важно да съберат голямото семейство, за да го сплотят. Готвят цял ден, слага се богата маса с много различни видове храна. Да, постна, но много. Постното е не само заради онова, което традицията повелява, но е и символ на смирението. Но то смирението реално се стопява сред множеството ястия на богатата трапеза. Колкото до традицията – тя повелява нещата, които нечии умове от миналото са наложили като символи. Всички след тях ритуално и натрапливо ги преповтарят, поради страха да не нарушат традицията, но дълбоко вярвам, че я разбират само като „трябва“, а не като смисъл. Често този смисъл идва е нечия глупост и малкост от миналото. Заради подобни „трябва“ или нечия нужда от представителност цялото семейство е включено в приготовлението и работи цял ден за вечерята, която е центъра на изживяването. Важно е присъстващите да уважат старателната домакиня, в чийто дом всичко е перфектно, съвършено, красиво. Така старанието й е уважило всички присъстващи, а те ще й засвидетелстват с присъствието и похвалите си уважението, което заслужава. Така също и ще утвърдят нейната стойност в нейните собствени очи. Така всеки участник получава своето – уважението, присъствието и принадлежността, хапването и пийването, красотата на изживяването и изградената от него приказка на благоденствие и накрая сигурност. Да, ние сме склонни да изградим от празниците си приказки – общи и лични, но не и да изживеем истинските им стойности.

Така „пълното коремче“ е сигурност на много първично ниво, а също на това примитивно психично ниво е и изживяване на любов. Примитивно изживяване – да, но изживяване. Нали затова си дошъл – да изживееш заедност, топлина. Няма го чувството любов, а неговия заместител – храната. Даже алкохола сочи липсата на любов. С алкохол отрязваме чувствата си, с него отрязваме чувството за липса на любов. Колкото повече алкохол – толкова по-силно липсва любовта. Чудесен белег на дефицита й. Храната е много важна. „Няма по-голям от хляба“ казват хората, но това е базата, а надстройката е чувството. Уважавам чувството за сигурност, но дали е най-важното? Като да сме го превърнали в чувство номер едно, което се търси в цивилизацията ни, в живота ни. Ако то е което ни свързва, какви са връзките ни тогава? Ако е то водещото, за мен звучи страшно, защото за да търся сигурност значи, че се страхувам. Значи водещо чувство е страха, а не любовта.

Давам си сметка, че години наред наблюдавам себе си какво изживявам и как го изживявам. Описвам ситуации през които съм минал, видял и живял. Връщам се на въпроса: “какво всъщност празнувам“ или по-вярно ми звучи: „какво искам да празнувам“, от който следва въпроса: „как искам да празнувам“. За мен Бъдни Вечер е празника на „Заедността“, на топлото общуване с най-близките. Те са фокуса и как аз се чувствам с тях. Чувството е нужно да е фокуса, а не присъствието, храната, подаръците, символите. Един боб, зелеви сърми, трушия и питка. Даже и това може да е много. Нужно е топлата храна да присъства, а присъстващите да са заедно, не просто присъстващи. Не са ми нужни дванайсет ястия, да постни, но представителни, украсени. Нужна ми е не богата трапеза, а простичка и топла заедност. Скромността ще я превърне във фокус. Водата ще ме смири с поднесената храна, за да я уважа истински заради старанието и грижата, а не заради пищността. Алкохола ще ми помогне да не присъствам, водата на масата ще ме направи истински присъстващ.

Така намирам Бъдни Вечер за празника на смирението пред Живота у себе си и другите. Намирам го за празника признаването на живота, на виждането му. Чак тогава, когато Живота е видян и признат може да бъде уважен и зачетен. Чак тогава може да се роди и Новия Живот, онзи който искаме да дойде, който тече и у нас, текъл е и у всички които са били сред нас, но са си отишли. „Искам да те видя, да те почувствам, да те уважа – призная и да бъда топло с теб!“ Ето това е този празник за мен вече. Не е храна, не е алкохол, не е показност, не е принадлежност, не е чувство на сигурност зад което дебне страх, а чувство на близост чрез „топлина“. Топлина, за която хляб и свещ и вода са достатъчните важни символи. За мен те символизират: храната – нужното ни от материалния свят; огъня на свещта или камината – енергията, която протича у нас като топлина задвижваща ни към света и един към друг; водата като символ на чистотата и потока на живота и неговото движение. Защо Исус е измил лично краката на влизащите лично с вода? За да са чисти – с чисти намерения, освободени от „мръсното“ на външния свят и така да влязат в дома – храма, който да уважат чисти и с чисти намерения. И ги е измил лично, смирявайки се пред човека с поклона си при този жест. Това е уважение. „Аз те уважавам и приемам, но искам да си чист, за да влезеш“.

Това са условията за празника Живот. Това са условията за Заедност. Това е Бъдни Вечер. Това е дълбоко духовен празник за мен. Празник, в който материалния свят е нужно минимално да присъства, за да бъде почетена и поканена духовната природа на Живота.  В материала Бъдни вечер (2) отивам отвъд празнуването – към Живота, който живеем някак, всякак, по навик, по традиция или както го правят другите. Считам Бъдни вечер за много важен духовен празник. Той е чудесното огледало за базовите ценности, с които живеем. И не случайно коледарите в българската традиция пеят: „роди се нова Бога“. Да, време е да се роди Новият Бог, а това е нашето ново отношение към Живота. Това е посланието и на празника „Рождество Христово“ в християнската традиция.