„Деца, прощавайте, че ви причинихме това да живеете в такъв свят!“
Това бяха думи на учителка от Сърбия, от училището, в което стана първото масово убийство на деца. Настръхнах, като чух думите й по радиото. Втори ден изскачат в съзнанието като нещо много важно. Вярно е, че позволихме да заживеем в свят все по-изпълнен с насилие, лудост, психопатия и всякакви крайности. Като наистина да влизаме в Ада. А живеехме относително спокойно. Такива крайности нямаше. Какво се случи?
Не мисля, че с няколко абзаца анализ ще мога да обхвана проблема, но така или иначе темата е много важно да бъде разгледана, дискутирана и нещо здраво да се направи. Нездравото е все повече навсякъде наоколо. Здравото спи и наблюдава безучастно. Даже наблюдавам, като че ли хората бягат от сериозни теми, от дълбоко разбиране. Бордерлайн, психопатичните и психотичните тенденции се засилват, а ние стоим безмълвни, като да не виждаме. Не че не виждаме. Виждаме, но мълчим, като че ли всичко трябва да сe „счупи“, за да започнем отначало. Въпросът сега у мен е: „да мълча ли или да говоря, да анализирам, да споделям, или….?“. „Счупят“ ли се съвсем нещата ще е късно за говорене и за анализи, защото ще е време за действия, а дали сме готови за тях, знаем ли какво да правим, срещу какво сме се изправили.
И нямам предвид Сърбия, България или някоя специфична държава. Информация за подобни масови убийства срещаме все по-често в медиите от цял сват. Лудостта човешка се „изправя“ навсякъде, като че ли съвсем озверяла и търси жертви – на пътя, в училищата, в домовете и даже на фронта. Погледнете в медиите и косата ви настръхва. А живеехме спокойно. Какво ни липсва, какво още искаме, кой го иска и как стигнахме до тук като общества? Тази крайна психопатия е чисто човешко изобретение. Какво ни казва, къде сбъркахме, накъде отиваме? И не виждам здрави общества – въоръжаване, кланета, зверства, убийства, насилие, наркотици, политически и всякакви кризи – крайности. Какво се случва и каква е нашата роля, защото съм далеч от идеята, че нямам участие в това, даже с пасивността и безмълвието си. Затова сега пиша.
Пиша, защото искам да живея в нормален свят, свят където песните, красотата, изкуството и добротата ще управляват обществата. Кому е нужно всичко това наоколо сега? Как го допуснахме и какво е нужно да направи всеки един от нас, за да оздравим поне с нещо неговото си окръжение? Много мога да напиша, но темата е дълга. Тя едва ли изхожда само от днешното време, но днешното време е на път да надмине много предходни. Дано не стигаме до откровението на създателя на „Малкия принц“ Антоан дьо Сент Екзюпери, който малко преди да загине със самолета си свален от изтребител през Втората световна война написва думите: „Мразя епохата си“.
Продължава в: „Наша е грижата да върнем здравите разбирания, отношения и взаимоотношения“
