Искаме ли бъдеще?
Национален анализ Част 5: Виталната нация
Снимката за публикацията е от в. Янтра Днес
Феномени на оцеляването
Въпросът за мен е как като нация да излезем от начина на живот, който в предходните материали най-общо определих като стратегията за оцеляване. Ние я преиграваме във вековете отново и отново, просто в различна историческа и геополитическа ситуация. Как да излезем от травматизма си? Добър въпрос, но е нужно да разгледаме механизма на оцеляването, за да можем да открием слабите му места, защото ако прочетете по-нататък ще разберете, че говорим за „порочен кръг“ с предвидим негативен, разрушителен резултат и изключителна стабилност във времето.
Феномен първи е, че ако травмите са отключили оцеляването като стратегия, ние самите сега продължаваме да се ретравмираме с нея самата. Вторият феномен е, че за съжаление продължаваме да репродуцираме травмата си, без разлика дали позволяваме да го правят чужди или свои. Третият феномен е, че ако се замислите, не е лесно да се видиш отстрани. Просто го живееш оцеляването и толкова: „това е живота“. То се сраства с теб и ти с него. Свиквате си заедно и всичко друго с времето става невидимо и така невъзможно. Наблюдавам как много хора оцеляват и не си дават сметка, може би не толкова че оцеляват, а че това не е нормално, че живота може да не е оцеляване.
Четвъртият феномен е, че ако оцеляването е на обществено ниво, то става още по-невидимо за дефиниране като проблем. Скриваш се в някаква твоя си „черупка“, за да оцелееш, вглеждаш се в нея опитвайки се да е възможно по-стабилна и постепенно изгубваш представа за цялото. Така постепенно личното оцеляване замъглява факта, че цялото общество оцелява и измества и изкривява приоритетите, стойностите и те добиваг грозни, гротескни форми. Огледайте се и ще откриете изкривяването на стойностите навсякъде.
Петият феномен е, че болното общество разболява индивида, тъй като представлява болна среда, в която той самият няма как да е здрав, защото ще оцелява. Обратното също е валидно, болните индивиди създават около себе си токсично поле, което разболява околните. Така цялото определя такта на индивидуалното, а индивидуалното го потвърждава като го живее и така го узаконява като норма за всички, и целият този парадокс се завърта в един безумен порочен кръг с неизбежно разрушително действие поради невидимата си токсичност.
Едва ли си даваме сметка колко напрегнато и болно живеем. Пътувал съм доста и намирам определено, че ние тук сами си създаваме абсурдния живот, който живеем. Като в джунгла сме, в която всички се чувстват застрашени в различна степен и всеки се готви да „изяде“ или да бъде „изяден“. Живеем в „зверилник“, в който зверовете сме ние. И нямам предвид животните, а онази първична грозна агресивност, до която сме стигнали. Никъде по света не съм виждал истерично пищящи и тръшкащи се деца и съответните им истерични майки, които крещят по тях грозни думи и заплахи. Никъде. Да, в зверове сме се превръщали постепенно, оцеляващи в джунгла. Подозрителността, че ще бъдеш излъган, агресивността, пошлостта, грозотата във всякакви форми – луксозна или крайно бедна, страха, несигурността, неспокойствието, тревожността или депресията и безпътицата са ежедневие. Истинските красота, стойности и добрите взаимоотношения като да сме си забранили, не че не ги опитваме в семейния кръг или с приятели, но оставаме с отделни опити. То е като да пееш за любовта, ама да не я живееш.
Искаме ли бъдеще
Не мисля, че мога да уча хората как да живеят. Не мисля, че мога да лекувам общество. Не съм го правил. Смисълът на всички тези редове е да споделя виждане, да провокирам мислене по темата, както и да отключа евентуално по-структуриран дебат. Така всичко което четете тук са идеи.
Може би първият въпрос пред нас е: „как да направим видима за всички динамиката на оцеляване и в личен и в обществен план и да я направим фокус на изследване, за да дефинираме и болното и ресурса за оздравяване?“. А може би някой някъде го е направил? Всъщност виждам вече доста отделни гласове, предавания, филми, културни мероприятия и различни други опити в обществото да се погледнем по различен начин, да се разгънат здрави отношения и поведения около различни теми или инициативи. За съжаление все още са пръснати и като че ли неакцентирани сред медийния „боклук“ и рекламите, които ни „промиват мозъците“, фокусирайки ни върху нечии бизнес и политически интереси. Май е време да се сетим за хорото – националният ни танц и за завета на Кубрат, не мислите ли?
И кадърния индивидуалист и байганювците и масовият българин в шоково състояние оцеляват, всеки в собствената си „черупка“, по собствения си модел. И ако се огледате, всяка от стратегиите за оцеляване е на индивидуално ниво или на някакво групово, откъснато от общото ниво, което още повече я потвърждава за вярна. Онова, което продължително виждаш, само то става истина и друга няма. По тази причина не намирам ресурс у индивида в шок за спиране на тази житейска стратегия, нито в някоя от изродените и затворени само в собствените си тесни виждания и интереси отделни социални групи. Нужно е събуждане за общностно мислене, но не да чакаме „някой да ни оправи“, което е типично за нас. Виждаме резултатите на това чакане и то също е част от същата болна стратегия за оцеляване. Всички други оправят тях си, ние да оправим нашата си страна и общество. Нужна е отговорността да го поискаме.
Към хорото и Кубрат
По-скоро потенциала е в отделни индивиди, които имат ниво на осъзнатост за проблема и имат обем над средното ниво на мислене и с мащабна визия да създадат център на завихряне в обществото. Да, у нас по традиция хорото има хоровод като сме всички на хорото. И явно всички досегашни „хороводи“ се оказаха лъжливи. Явно хорото в кръг ще е по-добра стратегия в началото, докато стане видимо кой го играе добре и кой е фалшив. Иначе мераклии да размахат кърпата и поведат хорото в неясна посока има много. Видяхме ги. Лошото е, че способността ни да виждаме се събужда след, а не преди поредното „хоро“, на което сме се хванали.
Намирам за нужна обществена дискусия с ясна визия по отделните теми. Намирам за нужни координирано стратегическо мислене и усилия в обща посока на всички социални групи, които биха могли да бъдат полезни, но и готови да се изчистят от „изкривяванията“ си наследени от миналото или от чужди интереси. Нужна е обща платформа с ясно дефинирано търсене на път за България на база на националните ни исторически, етнически, културални и духовни стойности, както и на база на общочовешки стойности, които винаги ще присъстват. Обществото ни сега започва да излиза от „дълбокия сън“ на вековете травми и е стигнало до предела на болката си – „да бъде или да не бъде“ общество. Момента е добър да търсим заедно. Истината, ако очаквате да я намерите тук или там или да ви бъде дадена от този или онзи сте в заблуда. Истината, която търсим е у нас всички и само всички или поне повечето можем да я дефинираме за общо ползване и живот, за нас и децата ни. Правим референдуми за политически каузи, а не за истински национално-значими житейски теми.
Може би най-важният въпрос е: „искаме ли бъдеще, искаме ли общество, искаме ли идентичността българин?“ и какво влагаме в цялото това търсене. А може би е нужно да попитаме: „какво бъдеще искаме за себе си и децата си?“. В практиката си с пациенти с тежки травми попадам на особено сериозни такива, където на въпроса ми :“Искаш ли да се излекуваш?“, пациента отговаря: „Не знам“. Минава време и ако е продължил да работим сериозно стига до отговора: „Искам да поискам“. Такъв отговор винаги ме шокира. За съжаление, ако пациента не прогресира и спре да работи с травмата си може да стигне до задълбочаване на депресията и дори до суициден (самоубийствен) опит. Още време в съвместна работа минава, за да стигне човека до: „Искам да се излекувам, искам да съм щастлив“. Чак тогава той започва създаването на новия си живот. Така вътре у мен стоя с въпросите: „Доколко е дълбока националната ни травма?“, „Искаме ли да сме?“, „Искаме ли бъдеще?“. Аз самият не мога да определя дълбочината на травматичното състояние на обществото ни, не е по силите ми, но като диагноза по аналогия с лечебната си практика, много общо бих оценил състоянието като: посттравматичен шок(стрес) с разгърната клинична картина на тревожно депресивно разстройство и все по-явна бордерлайн тенденция. Дълбочината му ще оценим вероятно малко по-късно според това дали ще потърсим и намерим ресурс „да се изправим“ или ще продължим да „лазим“ оцелявайки докато не изчезнем.
И още един важен въпрос има: „ще гледаме надолу и назад или ще изправим глави и ще вървим напред заедно?“. У нас с България казваме: „наклонена глава, остра сабя не я сече“. Едва ли е случайно? За германците чух че казват: „гордо вдигната глава сабя не я достига“. Въпрос на историческо развитие е явно, на исторически шансове, но мисля и на избор как да живееш и какъв да си. Чух и мисълта, че: „не толкова твоите качества и способности те правят онова, което си, колкото твоите избори“. И така, ако много място в текста отделих на травмата, диагнозата, болните динамики и тенденции, предлагам с тези мисли да погледнем напред и по принцип. Конкретиката ще си формулираме когато се „хванем на хорото“.
Виталната нация
Травмата, диагнозата, болните динамики и лечението разглеждани тук касаеха основно вектора назад. Поставих във фокус и темите за идентитета и Аза на нацията. В предходните пасажи коментирах и въпроси, с които бихме погледнали напред. „Дали“ е въпрос на избор на хората, но все пак нека напиша няколко реда за това кое в психологически план е важно, за да вървя напред в живота в индивидуален план. Ана-логиката ми подсказва, че не би следвало да има друга коренна разлика между личния и обществения план на лечение освен появата на феномени на общностно ниво, които сами по себе си не би следвало да са проблем, но ще добавят към процеса допълнително време и усилия от по-голяма група хора.
На първо място е важен Аза и онова, с което той се идентифицира – кой съм, къде, как живея и с кого, какви стойности изповядвам. Моя Аз-образ ще определи мотивациите ми, смисъла ми, отношенията ми, поведенията ми, намеренията ми и др., тоест ще определи начина ми на живот. Той ще оформи какво и как ще работя, с кого ще се свържа и с кого не, в какво ще вярвам и в какво не. Така Аз ще съм онова, което изповядвам, в което вярвам имайки собствен център и позиция. Ако всичко това е позитивно, конструктивно и добронамерено ще живея устойчиво във времето. Така Азовият ми център от възгледи, вярвания и мотивации ще е моят начин на живот, а начинът на живот наричаме култура. В обществото когато наричаме някого културен означава, че нивото на позитивност, интелект и конструктивност е високо. Култура устойчива във времето е витална (жизнена) култура.
Прехвърляйки тези разсъждения към обществото, витална нация се формира около: 1. витална култура (начин на живот) 2. конструктивни стремежи за бъдещето и 3. идентичност с трайни, устойчиви житейски ценности. И съм убеден, че могат още неща да се добавят към тези ми мисли. Нямам претенции да обхвана всичко, ще се радвам ако темата се разгърне в ясна и кратка концепция с практическо приложение. Дали имаме желание да оставим миналото си в миналото и да погледнем напред към бъдещето ще видим. Искрено се надявам, всъщност вярвам. От опита си в лечебната си практика знам, че когато болката стане непоносима, се появяват неподозирани сили за връщане на живота към живот. Искрата на живота е могъща. Не бива да я подценяваме. Докато сме живи е у нас. Надявам се да и дадем шанс с енергията на „хорото“ заедно.
За финал
Предлагам тук накрая на този материал думи на Баба Ванга. Струва си да ги осмислим. Пророците ни се пращат, за да ни връщат към съдбата ни. Надявам се да спрем да бягаме от нея, а да я открием и с нея да си върнем достойнството и уважението, които заслужаваме. Имаме прекрасни черти, имаме много стойностни хора, традиции, вяра и дух. Много ценни качества прозират аналитично през типа на травма и в начина, по който реагираме на нея. С всичко това може да се работи успешно и да се развие. „Събудим“ ли се за случващото се с нас, имаме шанс да намерим достойно място сред другите народи. Но ето ви думите на пророчицата ни:
„Няма нищо по-страшно от отчаянието. То е най-лошата болест. Няма цяр за него – то разяжда отвътре“ Ванга
