Докога ще оцеляваме?
Национален анализ Част 2: За незаинтересоваността, бай-ганювщината, индивидуализма и оцеляването.
Рисунката е от карикатуриста Чавдар Николов, а ето и негови думи за БНР: „Мисля, че ние, българите, не се интересуваме много от справедливост. Както и много не се интересуваме и от свободата. За нас по-притегателно е възмездието, което е изопачена, малко грозна част от тази сграда, която трябва да направим, наречена демокрация.“
Както написах в част първа, в последните години все повече се опитвам да анализирам съдбата ни като народ и народопсихологията ни в някакво динамично измерение. Винаги има два вектора – минало и бъдеще и това е така, защото всяко явление сега има причина и предназначение. Това са двата вектора на анализ, които винаги са ме възхищавали с логиката на взаимосвързаността си, която е логиката на протичащия между проявените полярности вътрешен процес. И ако в първа част у мен дойдоха много въпроси относно националните ни парадокси, то тук в част втора ще потърся причините за тях в начина ни на живот сега.
Моля за нещо много важно! Всичко написано тук в материала, както и във всички части на този Национален анализ не визира личности, а модели на поведения, отношения и взаимоотношения. Всеки от нас повече или по-малко живее някои от тези болни модели, но те като цяло влошават общото качество на живот на общността ни. Само ако сме осъзнати за тях, можем да започнем да ги отхвърляме и подменяме със здрави. Това е целта на написаното, а не насаждане на вина и омраза. Намирам за нужно вече да отхвърлим последните(също модели) и да продължим да градим живота си зряло, мъдро, което винаги означава позитивно.
За оцеляването ни като начин на живот и национална стратегия
Първи от въпросите бяха: “Защо тук хората безотговорно си правят каквото си искат или нехаят за случващото се или просто го наблюдават като парализирана от погледа на кобрата жертва, а от друга страна имаме толкова кадърни индивидуалности с огромен творчески потенциал…. Защо остана „Бай Ганю“ и отново властва, а толкова много стойностни хора избягаха? Стига се дотам, че бивш премиер каза, че: „няма човешки материал“. Дали е така или материалът или „спи“, или избяга или се е „изкривил“ оцелявайки? Как така качествени хора преди време е имало, пък сега няма? Не мисля, че в България и сега няма качествени хора. Чета, слушам и гледам и виждам много качествени хора, просто са оставили Бай Ганю да управлява, а всеки от тях си гледа неговата работа и не намира около какво да се свърже с другите. Тук оцеляваме поединично, най-много семейно или на групи.
Няма стабилни във времето национални стойности уважавани и пазени от всички. Няма платформа и няма идея за ясен идентитет с устойчиви житейски ценности. Виждам отделни опити – книги, филми предавения и други несрещащи достaтъчно широка подкрепа, както и отделни групи изповядващи ценности и традиции, но това не работи в общностен план. Разнопосочността ни разделя допълнително. Да размахваш националния флаг също не е идентитет, а за съжаление често е проява само на популизъм изваден от контекста на истинските стойности. И не проповядвам национализъм, няма по-страшно нещо от него и нацизма. Има достатъчно много примери. Говоря за идентитета ни с традиции, начин на живот и земята, на която живеем – реални стойности, които живеейки ги с уважение ни обединяват смислено и трайно. Явлението „Бай Ганю“ не може да обедини нацията. Той може да обедини само такива като него и това вече има стойност на бандитска шайка, нищо повече. Това като стратегия може да послужи за краткосрочни цели на оцеляване, но не и да осмисли живот и бъдеще на нация. Този герой фокусира собствените си стойности в собствени безогледни и безпардонни печалби тук и сега, но в него няма бъдеще. В него обаче има история, но това следва.
За Бай Ганю и превърнатото ни в „кошара“ общество, в която „овцете“ са за „стригане“
Време е да се спра на образа на Бай-Ганю, като национален образ с изключителна стойност. Негов прототип от фолклора ни от преди времето на Алеко е Хитър Петър. Хитър Петър е онзи гъвкав, хитър селянин, който успява винаги да излъже грубата сила на богатия, на властника, на потискащия и да оцелее. Да, Хитър Петър е оцеляващ герой и оцеляването е станало национална стратегия на българите във вековете, когато сме били под чужда власт и влияния. Два века сме били част от Византийската империя, пет века част от Османската империя и петдесет години част от Съветската империя. Да, така е, руснаците се смееха, че сме били седемнадесетата им република и казваха: „кокошката не е птица, България не е зад границата ни“. На практика, повече от половината от националната ни история е била история на оцеляване на една прекрасна земя, на кръстопът между Запада и Изтока, между Севера и Юга, на кръстопът между империи с късогледи в човешки план стремежи за територия и власт. За нас българите националният ни идентитет винаги е бил приоритет и винаги е бил ревностно пазен в манастири, традиции, ритуали, наричания, носии, символи и език. Хитър Петър е част от тази национална стратегия и е нужно да оценим мястото му в историята ни като витален модел, но и да си дадем сметка, че да оцеляваш не е живеене, а е съществуване „на ръба“ на живота. В оцеляването няма стойности, идентитет, развитие, бъдеще. Оцеляването е „ден за ден“, тоест не е градеж, не създава бъдеще.
Така минавайки през образа на бедния хитрец Хитър Петър като образ на оцеляващия във вековете българин, стигаме до Бай Ганю, който вече е същия образ, но в новото време с почти безгранични възможности. Този нов Хитър Петър не просто оцелява, той вече е с апетита да е чорбаджия. Той има сериозни амбиции за собственото си бъдеще. Милия е с „цървули“, прост, посредствен, но хитър. Този герой идва от селото, от крайния квартал, няма образование, възпитание, ценности, морал, вяра, пари, но има други „ценни“ качества. Той е нагъл, без задръжки, алчен и безогледен. Това е отличният „вълк в кошара“. Да, навън, имам предвид в цивилизования свят, го оценяват много добре и му „обръщат гръб“. Общуват с него колкото да си плати сметките, но го презират и той го знае, но безпардонно вади ползи и от това да „излиза“ до цивилизования свят. Но нека му признаем нещо много важно, той е витален модел, макар и много първичен.
Колкото до „кошарата“, тук нещата се обръщат, тук той е „чорбаджията“ простак, който е безпардонно жесток и безогледен, хитър, пресметлив и крадлив. Да, крадлив е, отнема от обществото всичко – пари, вяра, морал, стойности, надежда, перспектива, идентитет, бъдеще. Остава си тесногръд хитрец с къса перспектива само в материален личен план и се „заклещва“ в него, като ограничения му интелект и бездуховността не му позволяват да излезе оттам и това е неговия капан, а и опасността за всички около него. Обществото и хората не го интересуват, те са само източник на доходи и власт. Моралът за него е ненужен, даже пречи, вярата е за глупаците, ценностите му са материални. Интересите му лични, най-много обхващат групата „юнаци“ като него самия, с чиято помощ се „окопава“ трайно в обществото. Обществото е „кошара“, а „овцете“ в нея са за „стригане“, което става чрез всяване на страх и объркване. Това е жестокият герой на оцеляваща България. Днес тя все още оцелява с него, и отдавна въпреки неговите поразии, но и се отдалечава и от цивилизования свят и от собствения си национален път със същите стъпки, с които това е ставало във вековете на загуба на държавност и национална идентичност. Ще попитате „защо?“. Защото той прави същото, което са правили чуждите – той поробва своите, унижава ги и им отнема достойнството. Да, „малкостта“ на този герой е, че той захранва собственото си болно Его с достойнството на нацията смазвайки Аза и. Но както казваме у нас: „не е виновен този, който яде баницата, а който му дава“.
За индивидуализма
Другият ни национален феномен е индивидуализма. В България има много ярки индивидуалности, а много и напуснаха. Това е другото разклонение на стратегията ни за оцеляване като нация. Това е стратегията на умните, на хората с качества, научени да капитализират усилията си и да изграждат стойности. Всъщност индивидуалността е основната ценност на цивилизованото западно общество, което инвестира в нея под форма на образование, възпитание, изкуство, финансова и всякаква друга обществена подкрепа. Просперитета на западното общество се дължи на стратегията да развива такива личности във всякакви сфери и те стават двигатели на обществото, градейки стойности, даващи пример, задават и опазват конструктивната му посока или кратко носят ползи. Така обществото се развива устойчиво. Проблемът у нас е, че тези индивидуалности не се ползват от широката подкрепа на оцеляващото общество, а няма и как. Обществото у нас е „хранилката“ за бай-ганювците. Те са се „впили“ в него и изсмукват всичкия му ресурс.
Как едно „обезкървено“ общество да изгради здрави и силни индивидуалности и най-важното, как да ги привлече и запази. Свободният, силният индивид е независим. Той сам избира къде и как да инвестира уменията и ресурса ни. За наша донякъде радост, националната ни стратегия за оцеляване създаде достатъчен брой такива хора. Да, много от тях избягаха в чужбина, но и доста останаха. Един от значимите въпроси в момента е: „може ли обществото да намери воля и интелект да привлече този ресурс да работи за него?“. Да, да работи. Досега избирахме хора, които да управляват обществото и те го правят и разбира се в тяхна или нечия полза, но не и в полза на обществото. Грешка, нужно е да изберем хора, които да работят за обществото. Само отговорни и интелигентни индивиди може да променят сега ситуацията. Но може би е нужно обществото първо да направи избор кого да захранва с ресурса си и срещу какво – срещу оцеляване или срещу бъдеще? Може би?
За незаинтересоваността и оцеляващото общество
Да, нашето общество е оцеляващо, защото на практика е с манталитета на „овце и вълци в кошара“, а който оцелява се затваря и не вижда общото и не вижда навън, вгледан в самото си оцеляване. Впечатляваща у нас е незаинтересоваността на хората. Да има хора виждащи, коментиращи, говорещи, но масово хората са се свили и като да не се интересуват какво става около тях и това се вижда навсякъде. Незаинтересоваността може да се открие в много явления на бягство от живота като прекаляване с алкохол, наркотици, компютърни игри, телевизия, липса на грижа към средата на живот и други. Вижте муждублоковите пространства, дворовете, улиците, навсякъде извън зоните поддържани от общините и някои бизнеси. Като че ли грозното, недовършеното и запуснатото се превръщат в наш етикет за хората минаващи през страната ни, а и за нас самите. Като че ли свикнахме с тях и единствено някои централни градски зони, радващи се на грижа и отношение и природната красота на страната ни останаха „извора“ на красота захранващ душите ни. И намирам незаинтересоваността за не по-малко разрушителен за обществото и индивида модел от „байганювщината“, с тази разлика, че е пасивно-агресивен модел. Даже вероятно е по-страшния за обществото модел, защото е по-масовия.
Да бъдат видяни и оценени двата модела е критично важно за нацията ни днес, тъй като ако са помогнали за оцеляване на едно първично ниво до сега, то оттук натътък тези модели стават все по-разрушителни. Подчертавам, не говоря за отхвърляне на личности, а на модели, което означава онези които ги живеят също да ги отхвърлят у себе си. Друг е въпроса дали те самите ще намерят ресурс за това. Обществото има нужда сега от общностен живот около ценности, за да бъдат забелязани край тях и болните модели. Намирам това за единия от терапевтичните „ключове“ на общностно ниво.
Оцеляващото общество няма ресурса да подкрепи кадърните и те се развиват в рамките на собствен ресурс и умения, което ги прави още по ярки индивиди, мотивирани не просто да оцелеят, но и да създадат от себе си стойност, която да се спаси вероятно по-добре навън. Така и те оцеляват в средата си. А замислете се, вековното оцеляване е станало начин на живот на българина. Оцеляват всички – от парализирания от ужас как да оцелее пенсионер с мизерна пенсия, до ярката индивидуалност, която често не може да бъде коректно оценена в средата си, защото и среда адекватна няма, която да я забележи. Оцелява даже „Бай Ганю“, макар и по неговия си болен начин. Толкова се е фокусирал върху оцеляването си, че нищо друго не вижда. И този начин на живот в постоянно оцеляване е същина на настоящия ни обществен проблем.
Да оцеляваш не е конструктивно. То е резултат на сериозна хронична травма, но проблема е, че само по себе си то има допълнително травмиращ ефект, но вече поради нехайство и незаинтересованост. Да оцеляваш е да преживяваш ден за ден. Оцеляващия не конструира бъдеще, той е на ръба на настоящето, което като динамика ако продължи достатъчно дълго изгубва фокус и така се превръща само по себе си в хаос без посока, без бъдеще. Цари хаос навсякъде – в стойностите, в институциите, парламента, в много от семействата, в отношенията, в душите. Така обществото ни няма общ център, който да е устойчив във времето и съответно разпадът е неговата динамика.
Добре, но не можем да сме постоянно неконструктивни. То означава да умрем, да изчезнем. Да продължаваш да се самотравмираш е мазохистично поведение, което само по себе си задълбочава травмата и нехайството и незаинтересоваността не може да са оправдания. Дали въобще имаме нужда от оправдания или от нещо друго? Не е ли време да помислим занапред? Не е ли време да излекуваме травмите си? Не е ли време да спрем да се „тресем“ в оцеляване ден за ден? Къде отива енергията ни и в какво си струва за нас да я инвестираме? Идват закономерно въпросите: „Накъде отиваме? А как?“ Ако отговорим коректно на въпросите ще имаме бъдеще. Е, не мисля че сам мога да отговоря на тези и други важни въпроси, но поне мога да опитам да ги задам и да опитам да отворя полемика.
Следва: Част 3 – За националния идентитет и болния „Аз“ на нацията
