Западна Африка, вуду и среща с автентичната женственост

Добринка Боева написа за „Човек среща Човека“

Скъпи жени, някога питали ли сте се какво е усещането да си жена? Не като във филма с Ал Пачино, а какво е усещането в телата ни като жени. Каква автентичната природна женственост има у нас, а не тази културно-обособената? Аз самата силно се съпротивлявам на стереотипите за женственост идващи от културата, чийто акцент са определени поведения или външен вид. Не усещам, че сляпото следване на тези стереотипи ми носи истинско познание или пък ме доближава до някаква истина за мен самата. Не, това са някакви идеи идващи отвън, измислени от хората, докато знам че най-дълбоките и съкровени истини са вътре в нас самите. Само е нужно да се докоснем до тях и да ги събудим. И ето как едно пътуване в Африка ме срещна с едно по-дълбоко и истинско усещане за женственост, което досега не бях изпитвала.

От няколко години насам Африка неустоимо ме привлича с колоритните цветове, невероятните ритми, зашеметяващата природа и хората на чийто лица усмивката грейва толкова лесно и естествено, че няма как да не докоснат сърцето на всекиго. Африка или по-специално субсахарска Африка е все още място, където съществува една естествена дивост, която твърде цивилизована Европа отдавна е забравила. Там всичко е силно – цветовете са ярки, храната е люта, хората са гръмогласни с тъмни кожи и гореща кръв, а климатът варира от влажен и тежък до задушливо горещ. Земята е с наситен керемиден цвят, а растителността е буйна, често пъти непроходима и има животни, които съвсем реално може да те разкъсат или изядат! Много африканци все още знаят към кое племе принадлежат, като многообразието от диалекти, вярвания, обичаи и легенди е безкрайно. 

На много места в субсахарска Африка все още се практикуват и традиционни духовни вярвания и религии, като една от тях е не безизвестното вуду. Като родина на вуду се счита Бенин, малка държава на брега на западна Африка. Вуду също така се практикува в Того, Нигерия и Гана. Всъщност оригиналното име на религия е “водун” на диалектите от Бенин и Того и в превод означава “дух”. И тъй като по природа съм любопитен човек с вкус към приключенията, когато ми изпадна възможност да посетя годишния водун фестивал (vodun days), който се провежда в Бенин, с охота се възползвах.

Реакциите на хората, с които споделих плановете си да посетя вуду фестивал в западна Африка варираха от “леле колко яко”,  до “хъхъхъ онова вуду там дето дупчат кукли си игли??”, до “ти си луда, вуду е опасно може да ти направят някоя магия или да те обладае някой зъл дух!”. Разбира се нищо от това не е вярно, защото вуду или водун е монотеистична религия, концентрирана около едно главно свръх божество с множество под божества или духове. Целта на водун е чрез почитането на духовете или водуни на природата и предците да се осигури добруването на отделните хора и техните общности. Религията е пренесена в Америките от робите от западна Африка, където се развиват различни нейни вариации като хаитянското „воду“, луизианското „вуду“, бразилското „кантомбле“ и кубинската „сантерия“.

Всеки януари в Бенин има национален водун празник или дни на водун в градчето Оуида и околностите на брега на океана, където хиляди хора прииждат за да провеждат различни водун царемонии и ритуали. В Бенин водун е една от национално признатите религии наред с християнството и исляма. По време на водун дните в Бенин, се провеждат множество ритуали за призуваване на духовете на предците Егунгун, както и  духовете пазачи Зангбето (нещо като нашите кукери). Провеждат се символични битки между важни  жреци и се обявява прогнозата за следващата година. Тази част на Африка все още не е много популярна за туристите и фестивала се провежда изцяло за местната публика.

И така, ето ме мен с група други българи в горещото и влажно време в Бенин, докато в България царят януарските студове. Още от първите дни в Бенин жените ми направиха изключително силно впечатление с естествено красивите си лица, с високи скули, бадемови очи, плътни устни, гладки тъмни кожи и бели зъби. От тези жени, повечето от тях отрудени и с бебета на гърбовете, млади и стари на улицата, на пазарите и в градините лъхаше една естествена женственост и красота, която струи отвътре, подчертана единствено от цветните им одежди. Усещането ми за тях беше че те са много повече жени от повечето от нас в Европа, че притежават нещо, което ние сме загърбили или дори забравили.  Освен естествена красота и мекота, тези жени също така излъчваха и сила, не приличаха на слабия пол със сигурност. Но не сила като мъжете, ами някак много женска сила, това усещах от тях. От младите момичета, които излъчваха невинна чистота, до старите жени, които имаха едновременно мекота и твърдост в погледа, до майките с бебета и малки деца, всички те представляваха една плеяда на женствеността в различните й прояви.

По време на първия ден от водун честванията, скромната ни група от България беше заведена на брега на океана, на една тясна ивица земя, намираща се между плажа и една река. Там се провеждаше важна церемония по предсказване на прогнозата за следващата година, а гостите варираха от местни кралски особи, висши вуду шамани и жрици до обикновени хора. От слизането ни от колата, видяхме лодка движеща се по реката, която превозваше висши вуду жрици, все жени в зряла вече възраст, облечени изцяло в бяло и окичени със сребърни бижута и цветни бижута. Времето беше лепкаво и горещо, а червената африканска прах се лепеше навсякъде, но жриците изглеждаха с безупречно бели дрехи контрастиращи с тъмните им кожи.  Около тези жени витаеше усещане за мъдрост, зрялост, власт и мекота едновременно. Те бяха жени матриарси и майки, очите им бяха видели много раждания и смърт.

Интересен факт е че във водун религията жените играят доста важна роля. Висшите водун жрици са също толкова почитани както и мъжете шамани.  Жените са тези, които предават знанието за водун ритуалите и вярванията и също така играят централна роля в организирането на водун фестивала в Оуида. Най-висшето божество във водун се нарича Нана Булуку (Nana Buluku), която ражда цялата вселена, духа на луната Маулу (Mawu) и духа на слънцето Лиса (Lisa), които съответно представляват женското и мъжкото начало.  Mawu-Lisa са съединени в едно андрогенно същество, едновременно мъжко и женско и създават света и хората. След като ражда вселената и мъжкия и женския дух, Нана Булуку се оттегля като оставя въпросите за нашия свят в ръцете на Mawu-Lisa и на множество други по-малки божества и духове. Така в самия център на водун религията мъжкото и женското начало са равнопоставени и еднакво значими.

След срещата ни с висшите водун жрици се отправихме към основното място на фестивала. Наближавайки, бяхме залети от целия цветен колорит, хаос и шумотевица, които само африканците са способни да създадат. Безброй групи музиканти свиреха на различни перкусии, едновременно с това от стари колони усилени до краен предел се чуваше пращящ говор на някой от местните диалекти, прилично високо, тукувиж нкяой пропуснал да чуе. Настаниха ни на една трибуна, най-отзад, за да си знаем мястото и да не пречим. Ние бяхме само почетни гости на фестивала им. Група сред група, хора облечени в цветни или бели дрехи прииждаха в шумни процесии придружени с още перкусии, песни и танци както и цветните купчини от слама, представляващи духовете пазачи Зангбето. Те по принцип са нощни духове, но за фестивала се явяват денем. Започна церемонията по предсказване каква ще бъде следващата година.

Тъй като за съжаление не разбирах важните послания свързани с прогнозата за следващата година, реших да проверя какво друго се случва в околностите на фестивала. Бях привлечена от група жени танцуващи в кръг под сложен ритъм изпълняван от мъже. Танцът им беше особен. Те силно удряха със стъпалата си по земята а гърбовете им се извиваха в дъга. Бях омагьосана от тази  група жени танцуващи по така в кръг, много близко една до друга. След всеки танц те се смееха, потупваха една друга и се прегръщаха. Имаше жени на всякаква възраст и телесни форми – от стари до млади, със закръглени или по-слаби тела. Те не бързаха, движенията им бяха изключително силни и целенасочени, а лицата концентрирани. Все едно чрез танца и ритъма се свързваха с майката земя, откъдето черпеха енергия директно в яйчниците и матките си. Аз като свидетел на танца някак също се почувствах свързана с тези жени, защото и аз съм „от същото племе“. Точно с този танц, тези жени толкова силно ме докоснаха, че исках да ги прегърна всичките и да поема от тяхната енергия. Това не беше случаен танц, също както и факта че мъжете създаваха рамката на ритъма, в който жените изпълняваха своите движения. Към момента на изживяването, не можех да разбера точно, кое толкова ме развълнува в танца на жените. 

По-късно вече в България осъзнах, че танцът им ме е докоснал по начин, който до сега не бях усещала, а именно директно в тялото ми на жена, в моите собствени матка и яйчници, чрез които се почувствах и аз свързана със земята и танцуващите жени. Някак ми просветна: „аха ето какво било всъщност“!  Същинската женственост и енергия идват от самата земя и свързването ни с нея чрез матката и яйчниците ни, гърдите и бедрата. Нещо до което аз самата като че ли не се бях докосвала. И това е усещане в телата ни, а не идва от рационалния ум. Независимо каква ни е формата, дебели, слаби, млади стари, провиснали, стегнати и прочие. Не външната форма определя женствеността, ами как се свързваме с това което носим отвътре, със съкровените ни женски органи и оттам отвъд телата ни със всичко останало видимо и невидимо. Важното е дали живеем като истински жени, водени от първичното женско начало, което всяка от нас притежава или се водим от фалшиви образи, които културата, в която живеем иска да ни наложи.

А това начало е невероятна сила. Тя едновременно е хаотично неопределена, топла, мека и грижовна, сексуална, и креативна, но и страшна, и разрушителна като дива майка вълчица, която защитава малките си. Тя е способна да обича, но и да притежава остри сетива, които я защитават. Тя не е добричка, чистичка и подредена, нито е властна и ненужно жестока. Тя е дива, неопитомена от цивилизацията, първична и необятна като вселената, стара и млада едновременно. Може би съм усетила тази дива жена, за която говори Клариса Пинкола Естес в небезизвестната книга “ Бягащата с Вълци”? Може би. Всичко това чувствам, когато насоча вниманието си към усещанията ниско долу в сакралналната част на собственото ми тяло, където са моите детеродни органи. Там е силата и енергията и оттам извира живота и женствеността. 

Ние, жените от западния свят си мислим че женствеността и красотата идват от маникюра, прическите, липсата на бръчки, дрехите, токчетата, грима, пазенето на диети, ходенето на фитнес, парите или пък властта над някой мъж. Изобщо се стремим да се напъхаме в един или друг калъп на провокативни любовници, властни майки, независими жени или нежни и подчинени съпруги домакини, бизнес дами предприемачи и мениджъри, йога и нюейдж гурута и какво ли още не. Обществото непрекъснато иска да ни каже какво е да си жена и какви трябва да бъдем или да не бъдем – с кариери, но и майки, с мъж до себе си, но и независими, амбициозни, но не твърде много, нежни и меки, но борещи се сами със всичко. А също така винаги усмихнати, спретнати и чистички, мили и добрички, примерни момичета, които никога не се оплакват, че им е тежко. Пълни с грация и винаги с тънка талия и направени прически. И ако не сме всичко това – срам! 

Никой не може и няма право да ни казва какво е да сме жени и какво е женственост и какво да правим или да не правим като жени. Всичко това само ни обърква и отдалечава от същността ни. Всичко това ни пречи да усетим своята истинска и автентична женственост, енергия и сила. Може да звучи само по себе си доста нюейдж, но докато не започнем да живеем чрез женските си тела и да ги почитаме, да се свързваме с матките, яйчниците, гърдите и бедрата си, а оттам и със земята, с другите жени  и кръговрата на живота и смъртта ще сме фалшиви и изгубени. Истината е във всяка от нас. Въпросът е дали ще си позволим да спрем за малко и да я почувстваме. Ще продължим ли да вярваме на фалшивите женски образи идващи от културата ни, които искат да ни подчинят в своя ползa? Или ще се обърнем навътре в себе си, към телата си, долу ниско в сакрала за да усетим своято истинска и автентична женственост и ще започнем да живеем чрез нея?

Това научих от група африкански жени танцуващи в кръг, нейде на брега на Атлантическия океан в прахта, жегата и шумотевицата на вуду фестивала. Често пъти гледаме със снисхождение и съжаление на тези първични общества и обичаи. Та нали те са бедни, нямат чиста вода и ги трепят всякакви болести, раждат по „100 деца“, които често ходят боси и голи  и понякога не могат да отгледат дори. Но тези общества също така притежават една природна и естествена мъдрост, която ние в удобството на цивилизацията ни сме забравили. Затворили сме се в кутийките на апартаментите си и в рационалните си умове, забравили да усещаме собствените си тела и емоции, изолирани едни от други. А природата не винаги е красива и чистичка както някоя снимка от Уиндоус десктоп. Някой път природата е мръсна, прашна и потна, с невчесани коси, пръст под ноктите, широка усмивка и блестящи очи, с дебели бедра и провиснали гърди, а в таза й грее самия живот. Тя танцува и се смее звънко когато е щастлива и плаче, и ридае с пълно гърло когато е тъжна или скърби. Тя не се интересува дали къщата й е безупречно чиста, дали ще се сбръчка някой ден или пък ще стане дебела. Тя е каквато е, автентична във всеки един момент без да дължи извинение и обяснение никому.  Можем ли да си позволим и ние да сме такива, или ни е страх?  Мисля, че малко пръст под ноктите никому няма да навреди:) 

Добринка Боева