Какви сме ние?

Национален анализ Част 6: Психоаналитично  

Снимката направих преди години. Намирам, че надписът добре предава конфликтана ситуация в душата на нацията ни, а аналогията с жълто такси, в което всички ние сме „избрали да се повозим“ ми звучи доста правдоподобно отражение на обществото. Благодаря на автора на текста!

Характеристика на нацията  

Какви сме и защо сме такива е въпрос с много важен отговор. Ако можеш да дефинираш нещо, вече знаеш нужно ли ти е или не? Да, всеки човек има характеристика, която на практика живее. Ще предложа на разглеждане някои черти, а вие решете прав ли съм като дефиниции или не. Само ще уточня, че ще доминират негативните, но не за да се „смачкаме“ или оплакваме за пореден път. Позитивните ни черти са нашия ресурс, на него стъпваме, за да вървим напред конструктивно, а негативните са нашите проблеми. И нещо важно, често споменаваме позитиви, а веднага после поставяме думичката „но“. Тя разделя двете страни, като прави позитива спорен, а негатива, влизайки в конфликт, ни пречи да заемем категорично отношение и поведение. Като че ли не си вярваме. Продължителното стоeне в конфликтна ситуация дезорганизира всяка система, колкото и устойчива да е тя и изчерпва ресурса на позитивите й. 

И моля, прочетете внимателно надписите върху таксито на снимката! Особено внимание обърнете на последния. Отразява наша черта, която носи огромния ни духовен ресурс, почти обезличен от „лудницата“ в която сме превърнали обществото ни. Но ето и анализа на чертите ни:

• Като цяло сме добронамерени, често като деца, но завиждаме и завистта ни се изражда в: „ Я не сакам на мене да ми е добре, а на Вуте да му е зле?“ и Нане и прави така, че съседът му да се почувства и той зле. Всъщност Нане не се замисля, че съседът му е положил усилия за благоденствието си, а самият той е бил в това време негативен и мързелив, даже озлобен и не е направил нищо, за да е добре и той. В общия случай завистта се изражда в „класова омраза“ и си имаме стихче от Смирненски: „Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба“. Как съжителстват у нас добронамереността и озлоблението, които често крием в душите си? В кое от двете сме повече като начин на живот? Кога ще излезем от незрялата динамика на завистта? Не зная, но от тези отговори зависи началото на излизането ни от „капана“ на травмите ни. Явно неслучайно богомилите са избрали да се наричат „добри хора“.

• И може би тези ни две качества се трансформират в изразени духовност или простащина. Не съм виждал никъде по света в книжарниците толкова духовна литература и книги за личностно развитие, психология и философия. За последното може би бъркам, но не случайно и богомилите и Дънов са български явления. Споменавам само най-известните духовни проявления на етноса ни, но обема и значимостта им в духовната история на света са показателни, за онова което носим. Показателно за него е и обратния му полюс, в който са отишли мнозина – една манифестна, арогантна, материална простащина в крещящи форми, която също не виждам в Европа така грозно, даже вулгарно проявена никъде. Явно оцеляваме и чрез тези явления, въпросът е кое накрая ще изберем като начин на живот, защото люшкането в крайности на проявите къса „психичната тъкан“. Явлението на живот в преминаване на границите на здравото и хвърляне в болни крайности в клиничната практика се нарича „бордерлайн“ състояние. За мен изборът на духовността като устойчив път на развитие на нацията е въпрос на време, не просто поради отделни исторически показатели, но и поради белезите на виталност във вековете въпреки травмите ни. За да оцелееш е нужна виталност, а тя се проявява чрез гъвкавост и адаптивност често във всякакви форми. Те сами по себе си сочат дълбинния несъзнаван ресурс на първичната духовност, която може да преходи и във високо развита такава при наличие на нужните осъзнатост и воля. Ако имаме и интелекта да го осъзнаем и развием ще преминем разумно и красиво на друго ниво, а не да оцеляваме чрез низши модели на проявление.

• Толерантни сме и това е добра основа за мирно съвместно съществуване с други хора и етноси, но се изражда в една прекалена толерантност от рода на: „абе, само мир да има“. Добре е да си толерантен, но всичко има граници, отвъд които се изражда. Толерантността също, защото тя е основа на мира само донякъде. Има хора и народи, които не разбират мира, а само завоеванията. Думата „граници“ и това как да ги поставяме и отстояваме е жизненоважно за нас българите. Живеем този си проблем ежедневно от векове явно.

• Били сме нещастни казват и даже излезе статистика, че сме били на 77мо място сред другите нации по щастливост. Така според „Доклада за световното щастие на ООН”, българите са нещастна нация. Ох горките ние! Проф. Дийдра Макклоски, обаче твърди, че причината българите да са „измерени“ като нещастни се крие в културната ни особеност да се оплакваме. Имаме прекрасни земя, планини, море, реки, климат, домове и сме нещастни. Тук противоречието отново ми говори за едно историческо свиване, та „белким“ не ни видят, че сме щастливи, та да не идват другите тук. Да, за съжаление живеем на кръстопът на агресивни империи и оцеляването ни многократно е било поставяно под въпрос чрез потискане. Даже сме си го развили в едно историческо мрънкане, като да се наведем, та да ни отмине страшното. Забележете, у нас казваме: „наведена глава, сабя не я сече“, а в Германия хората казват: „изправена глава сабя не я достига“. Въпрос на подход в живота, не мислите ли? При това с дълбок исторически смисъл, но и капан. Какво имам предвид? Колкото по-дълго правиш нещо, толкова повече се вживяваш в него и се срастваш с него и последствията му. Тук само ще вметна един въпрос: „дали и колко време в националната ни история сме имали възможността да сме с изправени глави?“. Всъщност сме имали такива моменти с всяко възраждане на българското царство, но се е появявала по-силна, по-жестока империя и ние сме навеждали отново глави, за да ги запазим. С вековете на потискане и унижение, в което време включвам и последните тридесет години, сме загубили много от достойнството си. Не сме нещастни, а нямаме достойнството и себеуважението да се борим за щастието си. Него е нужно да си върнем с много уважение един към друг и много себеуважение. Намирам това за най-важното ни лекарство. 

• Интелигентни сме. Как да не сме? Толкова години на кръстопът между толкова империи да живееш и да оцелееш не е ли интелигентност. Да, по малко изродени модели сме оцелели, по нашенски с мрънкане, с наведена глава, с Бай Ганю и дружина, но така де, оцелели сме. Тук отново повдигам големия въпрос, който заслужава специално внимание. Дали тези модели на интелигентност макар и болни, макар и свършили ни досега работа, не ни ли „изкривяват“ във времето все повече и повече, като продължаваме да ги живеем? Други големи въпроси са: „Не се ли запазват в генетиката ни тези промени?“. Генетиците биха отговорили тук вероятно с: „Да“. Тогава това нашето сега интелигентна(градивна) еволюция ли е или разрушителна? Май неслучайно намаляваме, което само по себе си говори за спад на интелигентността. 

• Силни сме. Да, борци, щангисти, гимнастички, програмисти, математици, писатели, учени и мноооого други. Да, но поединично, а заедно сме слаби. Японец беше казал за нас: „един българин е повече от един японец, но десет японци са повече от десет българи“. Честно, нали? Ето ви още един конфликт, който анализирах в началните материали на анализа, но той е същностен за нас. А какво би станало, ако се научим да сме силни заедно, да се синхронизираме, да работим заедно вместо да се конфронтираме непрекъснато? Гледам политиците ни и не се чудя на друга поговорка, която имаме, че: “рибата се вмирисва от главата“. По-скоро въпросът у мен е: „а от къде да започне оздравяването?“. Явно парламента ни и настоящите политици продължават да „теглят чергата“ всеки в своята посока, държейки всеки на неговата кауза. А каква е нашата кауза и кой да я защити ако не ние? Историческите факти показват, че винаги когато е имало защитници на народността ни се е появявала и държавата ни и винаги когато сме оставяли грижата на други тя е изчезвала в тяхна полза. Ще се намерят ли тук и сега такива хора?

• Правим всичко, за да ни харесат. Продадохме си заводите, банките, горите, умовете, продаваме си жените и слугуваме. Супер стратегия. То дете да е ще се замисли, пък ще хване тоягата и бой по тези дето разпродават като „за довиждане“. Да продадеш, ама да има какво да продадеш и за какво. Да разпродадеш обаче всичко ценно, народа си и бъдещето му за „браво“, за „жълти стотинки“ (комисионни), за лични облаги ……, нямам думи. За мен това се нарича на публичен език кражба или предателство, при това от най-долна категория, а това че гледахме и не направихме нищо на научен език се нарича мазохизъм. Бъркаме, харесват те и те уважават когато си заявиш границите и се самоуважаваш. Чак тогава те виждат и те уважават и чак тогава може да те харесат, в случай че си стойностен човек. Всъщност всеки е в правото си сам да даде име на случващото се. Но нека оставим с това да се заемат „отговорните лица“. Така де, нали трябва някой друг да поеме отговорността. Така е по-лесно – другите са виновни, а ние сме нещастни. 

• Ние сме държава от прокурори – обвинители. Познат сподели думи на дъщеря си от Швейцария, където когато във фирма има проблем, хората се събират и търсят причината и начин за справяне. У нас при проблем се събираме и започваме да търсим виновния. „Кое ни липсва?“ може би е въпроса. Виждате всички са обвиняващи, виновници също има много, а и се множат, но стигаме до там и важното нещо липсва. Прескачаме го и отново си стоим в обвинението, като че ли то ни е достатъчно. А дали?

• Силни сме на приказки, но сме слаби на дела, а те е онова, което ни движи напред. Къде отиде волята ни за живот? Кой ни я отне? Или си я дадохме, та да ни гледат сеира, а тук у нас сеир колкото искаш. Накъдето и да си завъртиш главата, все сеир – настрани по улиците мачкат хора, шофират пияни и дрогирани, насилие, беднотия и абсурден лукс до кич и……. Нагоре по властите, всичките та до парламента все сеир и то какъв качествен. А надолу, не ми се и поглежда надолу. Или всъщност „да“, я нека си завъртя главата надолу и така да си стоя, че: „наклонена глава, сабя не я сече“. Свикнал съм си, дай да се оплаквам по-добре, ще ми е по леко. Нещастен съм, не ме харастват, а аз ги мразя безплатно за по-евтино. Пито – платено. Дали? И май отново до загубеното достойнство и себеуважението опираме.

Генетичният (историческият) ни негативизъм 

Колко често у нас чуваме: „нищо хубаво не се случва“, “ дано“, „бели пари за черни дни“, „щом днес е добре, утре непременно ще е зле“ и всякакви други негативни и отхвърлящи вметки. Да, но като сме потънали в негативния си поглед към живота и всичко наоколо, не бележим ли и бъдещето си така. Не е ли това вече в гените ни? Оптимистът вижда чашата полупълна, а песимистът полупразна. Кой от двамата живее по-добре? За мен е онзи, който има позитивна нагласа. Оптимистът ще изпие чашата и ще я напълни отново, песимистът ще пази водата жаден за бъдни времена и тя ще се развали. Нагласата определя всичко, формирайки подхода. Май това сме загубили с наведените си глави – да гледаме нагоре и оптимистично. Оскар Уайлд казва, че е „много важно като паднеш в калта, да паднеш с очите нагоре“. Бе то туй да сме с лицето в калта исторически навик ли ни е станало или е вече генетика? Моля генетиците да се произнесат, че току виж да намерим поредното оправдание към себе си, историята си и пред децата си. Левски, Ботев, Раковски, Дънов, Боян Мага, Иван Рилски и всички, всички други като тях, на които се възхищаваме и сме благодарни сигурно в гробовете си се обръщат като ни „гледат отвисоко“. Може би към тях ако се обърнем ще е по-добре отколкото към генетиците?

Епигенетиката (настоящето) за която нехаем

Епигенетика са генетичните промени случващи се в нашия геном сега, следствие на сблъсъка ни със средата, в която живеем, следствие на начина, по който живеем. Тук въпросът ми е: имаме ли осъзнатост какво е генетика и какво е епигенетика и как те управляват живота ни днес. Ще уточня, че генетиката е наследството ни от предците, а епигенетиката наследството от нас за наследниците ни. А защо да знаем, ще попитат много? Я си пийте ракията братя българи и се оплаквайте, че то ако не сте с главата в калта, ще се наложи да се мръднете, разбирайте да повикате „Неволята“ да ви извади от калта на днешния ви живот. Епигенетика, генетика, те са за учените. Да си стоят учени. Ние „четем“ дружно „течна литература“. А има и по-напреднали сред нас, с дроги разни чудни, дето са си в „небесата“ постоянно почти, не в „калта“. Ти да видиш, магична реалност.

Бъдещето или какви бихме искали да бъдем 

Тук ще спра анализа си, написах достатъчно. Само ще си позволя да споделя две мисли, които ме докоснаха преди време: 

„Не толкова твоите способности и качества те правят това, което си, колкото твоите избори“   и „понякога е нужно красивото и щастливото да бъдат доведени до грозното и нещастното, за да бъде възстановено редното“.

И за край ще попитам: „А вие какви искате да бъдем?“ и „Кое намирате за редно?“.

Обратно към Част 1 – Защо?