Празничната трапеза и различията ни
ПОРЕДИЦА: Коледни, Новогодишни и Рождествени празници в човешките култури
В предишен материал коментирах, че празнуването е ритуално, епизодично повтарящо се действие с най-общо казано позитивна нагласа към някакво събитие, личност или символна същност, носители на определена стойност. Чрез позитивното си емоционално отношение към стойността ние я интегрираме(започваме да я чувстваме, усещаме близка) и така да вярваме в нея като нещо към което в живота си започваме да се стремим, изживяваме, ценим. Да, но сме хора и сме различни.
Пациент дойде и сподели: „Ужас, предстои да изкарам Бъдни вечер с роднините си. Не мога да ги понасям. Майка ми непрекъснато ми казва какво да направя или не правя. Баща ми е вечно недоволен и мърморещ. Чичо ми е строител, който само ни занимава със знанията и уменията си, а аз не бих му доверил даже ремонт. Сестра ми………, леля ми………“ Изслушах около пет минутната му тирада и си спомних мои мисли от преди години, когато осъзнах нещо важно.
Спомням си, седях на празничната трапеза и наблюдавах как всеки говори неговото си и от време на време се включва в общата тема на празника, особено при „Наздраве“ или около ястията на празничната постна трапеза или около раздаването на подаръците или около познати за повечето в семейството теми. Седях и наблюдавах това многообразие от присъствия – весели, отегчени, контролиращи или спазващи ритуала на празника – традицията, всякакви. В един момент като че се отдалечих и гласовете се сляха в един мил хор от познати звуци, които познавах от всички подобни празници. Знаех „репертоара“ на всеки – кога се възторгва, на какво се шегува, кога се засяга и какво го умилява. Толкова познати образи и звуци.
Тогава осъзнах, че целия тази видимо дисхармоничен „шум“ повтарящ се години наред, е мила част от моят живот.
Моето голямо семейство – добронамерено, странно, разногласно, но мое, познато, близко и далечно. Всъщност ми стана мило да съм сред всички тези хора, които бяха моя живот такъв какъвто го познавах от толкова много години. Дадох си сметка, че те ме свързваха с мястото – домът, свързваха ме с времето на живота ми и чрез повторяемостта на този мил „хаос“ ме свързваха с нещо, което наричаме „род“. Така ми даваха принадлежност към една мило-невротична среда, която беше средата, която обитавам вече много години и с която се идентифицирах. В нея бях някой и нещо. Бях неин продукт, неин критик и в нея получих импулса да надрасна невротизма си, доколкото е възможно това. Да, в работата си също бях нещо и някой, в обществото също имах име и място, но именно тази тук мило-невротична среда беше моето голямо семейство. Гледах ги като че и отстрани, и отвътре, и се радвах, че съм тук и сега с тях, защото си дадох сметка, че имам щастието да усещам отново това мило чувство на заедност отново и знаех, че няма да е вечно. Всяко нещо и всеки има начало и край. А аз бях част от тях, такива каквито са тук и сега.
Давам си сметка, че едва ли щях да се чувствам добре без всички тези хора, без „палитрата“ от особености на всеки и техните повтарящи се „чудатости“. Едва ли щях да се чувствам добре сам например. Този семеен празник не е за празнуване сам или просто с поредните приятели. Именно този мил хаос от познати чудатости правеше за мен празника семеен и мил. Така седях и наблюдавах, наблюдавах и слушах моето голямо мило семейство. Оттогава си давам сметка за стойността на Коледните/Рождествените празници като за може би най-важния празник в годината, а утвърждаването на семейството като за най-голямата стойност. Всъщност тогава си зададох и въпроса каква е стойността на този празник. За мен това е празника на принадлежността не просто към семейството, а към корените – семейство, род и вид, към живота. Звуча абстрактно може би, но замислете се, най-важното нещо на този свят е да принадлежиш.
В културата, в която живеем може би винаги стойност е било притежанието, а напоследък и все повече. Не, мисля че не притежанието е истинската стойност, а принадлежността. Тя свързва душата с местата, хората, рода и живота и му придава стойности, които го осмислят много по-трайно и духовно, а на душата дава усещане да дом и уют. Колкото до различията, те са част от голямата „игра“ на живота, където всеки има своите особености, а стойностите и базовите ни нужди ни приближават. Мисля за важно на празника „да заровим надалеч оръжията“ и различията и да празнуваме заедно, обединени около общото – потребности, принадлежност, стойности, семейство и род(корени). Силата на човешкия свят е в заедността на различията, а слабостта му е в отделеността им. Едва ли си даваме сметка, че различността ни е нашето истинско богатство, а заедно силата му да присъства и се умножава.
