Родител – роля или институция?

Забелязвам често, че ние хората имаме склонност да маргинализираме оценките си и после, сложили краен „етикет“ на нещо или някого да си изградим съответното отношение. Това често правим и с държавните и социалните институции. Като че ли институцията е безличен, колективен субект, когото можем да обвиним и така да се отървем от отговорност. Чух въпрос от рода: „дали децата отглеждани в държавните институции имат потенциал да станат бъдещи престъпници?“. Интересен въпрос, налагащ даже само с присъствието си работещи отговори и решения. Не мисля, че проблемът е в държавните институции, а ако донякъде е там, то по-скоро е в това какви и колко хора работят в тях и с какво качество е грижата за децата там. Даже считам, че имаме нужда като общество от много повече разбиране и разгръщане на по-адекватни модели за работа с проблема. Адмирирам социални проекти като осиновяването или „SOS детско селище“, защото те акцентират върху качеството на грижата за децата, които са оставени от родителите си.

За мен „родител“ е роля, а не институция. Институцията като роля сама по себе си няма топлотата на грижата, от която децата имат нужда. Институцията винаги ще остане емоционално дистанцирана. Тя е вид организация за свършване на някаква работа, но в случая казусът с тези деца не е само процесуален, а емоционален и не е коректно да подхождаме само процесуално. Друг въпрос е, особено у нас може би(не съм запознат), хората които се грижат в домове за изоставени деца едва ли са обезпечени с добър доход и мотивирани, така че да се концентрират върху работата и нейното, подчертавам, „емоционално качество“. Освен това „родител“ не е работа, а въплътява призванието на ролята да се грижиш топло и мъдро за дете. Родителят е целодневно „родител“. Институцията не може и не бива да очакваме от нея да бъде родител. Това е илюзия. Още нещо важно, „родител“ е енергоемка роля. Да си топъл, грижовен, конструктивен, креативен(родител) изисква енергия, която не е безкрайна, колкото и служителят в институцията „дом за деца лишени от родителски грижи“ да желае и да е мотивиран да я даде.

Нещо важно, децата в тези домове са деца ощетени откъм любов от собствените си биологични родители. Там, в душите им има „отворена яма за любов“, която е нужно някой да иска и да може да „запълни“, като за целта често са нужни усилия надхвърлящи нормата. Обикновено в „комплекта от чувства“ следствие изоставянето от родителя, освен липса на любов има много гняв, тъга, страх, вина и какво ли още не негативно, което може да се „стопи“ само с много обич и мъдра грижа. Именно тези негативни чувства, непреработени  с помощта от топъл и мъдър родител, след време се превръщат в емоционален двигател на престъпни поведения. Нали не очаквате, че ние-обществото като проектираме към хората, които работят в тези институции очакването да се справят с тази непосилна тежест, те ще го направят? Много е лесно да очакваш, изискваш или да си мислиш, че някой е длъжен. Работата с тези деца е предизвикателство и според мен, условно казано само „съотношение на силите“ поне 1:1, тоест едно такова дете към поне един „родител“ е коректно, за да се справим с проблема. В тези домове съотношението не е в полза на никого.

Освен това, събрани много такива деца в „общество“, което само по себе си е обременено с много негативна емоция, е като „инкубатор“ за негативни отношения и поведения, а персоналът едва ли е достатъчно и добре мотивиран. Аз лично не съм убеден, че мога да се справя с такава работа адекватно. И се замислям сега, че някой ден би било интересно предизвикателство пред мен. Дълбоко уважавам хора, които са се посветили на тази кауза, защото едва ли има по-важна кауза за едно общество, от това какви деца, тоест какви следващи поколения „произвежда“. Те са бъдещето на рода, нацията и вида даже.

И ще се върна към въпроса и по-специално към думата „престъпници“. Живеем в бинарен свят. Всичко има двойствена природа. Ако не съм конструктивен съм разрушителен, ако не съм се чувствал обичан няма да зная как да обичам и ще мразя. Ако не съм възпитан кое е редно и правилно отнесено към живота(включително моя) и другите(обществото) ще съм против живота и обществото и ще ги застрашавам и т.н.. Така автоматично ще нося потенциала да съм „престъпник“, и ще престъпвам здравите норми на живота и обществото. Да, ще ги престъпвам, тъй като не се е намерил някой, който да ме научи как да съм позитивен, конструктивен, обичащ и спазващ нужните правила. А най-ефективното заучаване е чрез примера.

Ще опитам да преформулирам въпроса и така: „Какво е нужно да направим, за да не „произвеждаме престъпници“? Ако следвам написаното по-горе, може би ще е добре да търсим начин как тези деца да намерят мъдри, способни да обичат, позитивни хора – „родители“, които да се грижат за тях в съотношение на силите позволяващо да им бъдат дадени мъдро нужните дози обич, позитивизъм и конструктивизъм чрез пример, както и възможността в такава защитена среда да пробват здрави, конструктивни и позитивни модели на отношения и поведения. Хора получили това няма как да го престъпят, защото ще имат критерия, че се саморазрушават и разрушават другите с подобни поведения.

И още един аспект на проблема – корена му. Защо в обществото се изоставят деца? Кой ги е изоставил? Какви са били отношенията и поведенията към биологичния родител в неговото детство или около и след раждането му, така че да „престъпи“  след време изконните си ангажименти на „родител“, поети със зачеването и раждането на дете? Разговаряме ли с младите поколения за отговорността да имаш дете, семейство, дом? Възпитаваме ли ги на отговорни поведения и отношения, на отговорни взаимоотношения?

Няма как да се справим с „престъпниците“ и престъпленията без връщане към корените на проблема, а да ги търсим само в институциите е груба грешка, защото така ще сме склонни да концентрираме обвинение в тях, което не е добре за никого. По-конструктивно е да се запитаме: “как и с какво ние като хора и общество можем да ги подкрепим в посока адекватна грижа за децата?“. Чувал съм и за такива практики, но не това е темата в момента. Или може би това е „основната“ тема – да търсим и стимулираме практики за „откриване на добрите родители“, които могат, но не знаят, че биха могли да се посветят на такава кауза?

Замисляли ли сте се колко хора се грижат за куче например. Даже има инициативи: „Отгледай куче“. Може би по-стойностна би била грижата за дете, а може би се страхуват някои хора да поемат такава грижа и отговорност? Да, отговорно е да се грижиш за дете, да си родител, но това носи и житейски смисъл. Може би подкрепени от държавата, биха се намерили повече желаещи за тази роля, които имат емоционалния потенциал да го направят, не само финансовия?

Доколкото мога да обобщя от всичко казано дотук, по-скоро са нужни дискусии в обществото на база здраво разбиране и отношения, предимно в посоки как да търсим „родители“ за тези деца и как да възпитаваме у децата си отговорност към делата им. Така като общество ще „произвеждаме“ здрави хора и здраво бъдеще. Обществото се самовъзпроизвежда и е нужно ние(обществото) да имаме грижа за това, не да го очакваме от институциите, прехвърляйки им отговорността. Отговорността към всички деца определя бъдещето ни и наша е, и нуждата, и смелостта да я разберем и поемем. Моя пациентка ми каза преди време нещо, което няма никога да го забравя: „Докторе, децата са на всички“.

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.