Как безболезнено да променим графика си след пенсиониране?

Из „Чернови за вестник Телеграф“.

Първият ми изникнал отговор беше: „адаптивно“. Нужна е промяна според реалността на ситуацията и възможностите. Често свиквайки, искаме нещото и начина по който сме свикнали да продължат безкрайно. Нужно е да разберем и приемем, че няма нищо безкрайно, вечно. Нищо. Няма безболезнени промени, но може да са по-малко болезнени, ако умеем да приемаме – възрастта си, възможностите си, ресурсите си към определен етап и самите етапи изискващи от нас различни роли. За мен например да страдам, че не съм в пубертета и не ми предстои да откривам любовта с всичките и „фойерверки“ не е релевантно, защото съм в друга възраст. Просто го приемам. Да страдам за това не е зряло. Зрялото е да приема, че съм във възрастта, в която мога да открия други нюанси на любовта, че ми е време може би за внуче и че, ако съм в пубертета няма да имам зрелостта да пиша тези редове. Затова пиша тези редове и чакам внуче, като в графика ми отново има срещи, но субектите са от друг порядък, носят ми друг смисъл и житейско съдържание. С годините е нужно да развием мъдростта, че всяка възраст носи своите предизвикателства, роля и смисъл. Да преосмисля е С тази мъдрост, промяната на графика става безболезнено. Важното е да се научим да преосмисляме, да сме гъвкави, адаптивни, креативни.

А може би най-вече е важно да умеем да се усмихваме на живота? Често казвам, че ако ние се усмихнем на живота той ще ни върне усмивката, по-рядко самият той ще ни се усмихне пръв. Пишейки тези редове в главата ми изниква Вапцаров с неговите думи: „ С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога.“ Може би това е отношението, с което ние възрастните излезли от възрастта на игрите, често заживяваме на сериозно, стиснали зъби, борим се, падаме и ставаме, мъчим се. А може би бъркаме? Самият Вапцаров продължава с редовете: „С живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота. Напротив, напротив! Дори да умирам, живота със грубите лапи челични аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам!“

Дааа, да обичаме живота. Вие обичате ли го? Задавали ли сте си този въпрос? Ако не го обичате, може би сте изпуснали нещо, изгубили сте го там по пътя до тук. А може би е нужно да променя въпроса в: „а какво обичате да правите?“. А може би децата, внуците с тяхната игра са по-мъдри. Те не се борят като нас с живота. Те го изследват с любопитство, те пробват и си избират игрите според възможностите си и учат непрекъснато падайки и ставайки. Може би, ако ги гледаме ще се върнем към тяхната мъдрост да „избираме игрите си“, според възможностите и интересите си? Може би този ми отговор е по-верният и може би не графикът, а „играта“ като отношение е начина? Виждате, че не мога да дам категоричен отговор, пробвах с различни отговори, но едва ли бих могъл да дам един. Мисля, че сме тук на земята, за да търсим всеки един от нас верните отговори с подходящите въпроси. Просто споделям какво намерих у мен по повод зададения въпрос. Вашият отговор какъв е?

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.