Как да общуваме с детето когато има проблем?
Из „Чернови за вестник Телеграф“
Тук отговорът ми е кратък: кротко, спокойно, топло. Просто гушнете детето! Когато то се успокои ще можете да говорите и за проблема. Ако се захванете с проблема преди детето да се е успокоило, то просто няма да ви чуе или е вероятно да реагира гневно. Така през емоцията, с която се е върнало от училище например, ще отхвърли не само онова, което казвате, но може и вас емоционално да отхвърли. И съпротивата му няма да е само срещу вас или това, което му казвате, съпротивата на детето ще е емоционална срещу проблема или ситуацията, с които то се е сблъскало в училището. Просто вие ще сте онзи върху когото ще се „излее“ негативната емоция и губите шанса за спокойно, конструктивно общуване. Нужно е първо да спадне нивото на силната емоция, така че рационалността на детето да се възстанови. Не забравяйте, че силната емоция изключва способността за рационално мислене.
Децата са с по-ниско ниво на критичност от възрастните. Те са емоционални и свръхчувстителни същества. Ако съдите за детето по себе си ще сбъркате. Съвременният човек е даже прекалено рационален. За децата обаче това не важи. Те естествено са такива каквито са – деца. Ние искаме да са като нас – сериозни, критични, да учат, караме ги да „трябва….“, да ходят на училище от все по-малки. Затова при тях общуването през игра и пример е по-ефикасно. Играта увлича детето и то естествено намира начин как да излезе от конфликтната ситуация и по-важното, заучава лесно и бърза как да го прави.
Ще попитате вероятно: „как да подходя в тези случаи?“. С въпрос може би е най-добре. Аз бих помълчал малко, за да усетя в каква емоция е детето и след кратката пауза, в която напрежението се покачи ще попитам: „искаш ли да ми разкажеш какво се случи“ или “някой ядоса ли те“ или „кой те натъжи“. Понякога ще получа съпротива на въпроса си само. Може да е със стиснати устни и мълчание, а може и да е с отхвърляте от рода: „не ми се говори сега“. Ще кажа: „добре, ако искаш да си поговорим съм готов“ и ще се обърна да си върша нещо мое. След време детето ще дойде и само ще започне да споделя, при което бих го оставил чрез разказа да изрази болката си. След „изтичане“ на емоцията, с която се е върнало от училище, вече можете да се концентрирате върху казуса рационално. Чак когато усетя успокоение, тогава ще повдигна рационален въпрос, от който може да дойде рационален отговор, с който може да се отключи рационален диалог. Защо така ще постъпя?
Емоцията е ирационална, тоест тя е каквато е в момента на възникването й. Ако я оставя да бъде изразена, а не я „затворя“ в детето със съвет от моя страна и последваща съпротива от негова, ще мога след това да стигна до рационалността му. Тогава с въпроси ще доведа малкия човек до извод, от който ще научи, че може да реагира по друг, по добър за него начин. Намирам също умението да „уцелиш“ момента кога да говориш, за неизменна част от мъдростта, а тя се появява с възрастта и опита, който детето все още няма, но би следвало зрелия човек до него да му покаже. Пробвайте! Не е толкова трудно колкото може би си мислите. И още нещо важно искам да споделя тук. Спомням си как учителите ми ме учеха с любимия ми въпрос: „с какво у себе си не можеш да се справиш, че не можеш да помогнеш на човека да се справи с проблема си?“. Ако имате проблем в общуване с дете, може би вглеждайки се в това къде и как той се появява, ще разберете в какво бъркате. По принцип децата са лесни за общуване. Всъщност, може би всичко хора са лесни за общуване, стига да знаеш „езика им“.
