„Раждането не е в твои ръце. Смъртта не е в твои ръце. Само любовта е твоя свобода.“
Д-р Владимир Пожарашки
Звучи красиво, нали? Може би тривиално, изтъркано? Мисълта е от книга на Ошо. Много песни са изпяти за любовта, много стихове, много хора са я коментирали. „Да, това го зная“, може би ще кажете пренебрежително. И като че ли си мислим за любовта като за чувство само между двама души и бягаме от нея особено в професионалната литература, където говорим за лечение. Като да не е професионално, сериозно, научно. Да, не е професионално, защото е човечно и именно поради това лекува. Защо Исус е обожествен. Случайно ли е?
Малко предистория. Представете си едно изграждащо се човешко общество излизащо от племенния стадий на съществуване. Все повече хора, все повече ресурс и апетити и съответната нужда от все повече закони, урегулиращи отношенията и взаимоотношенията. Обществото върви към думата „трябва“ и се отдалечава от обичта. „Племето“ е голямо, не познаваш всички. Щом не ги познаваш, значи вероятно са врагове, но се налага да живеете на една улица, в един квартал, в един град, държава. Появява се храма. Това е мястото за срещи извън работните отношения. Там „всички са равни пред Бога“. Да, така е, но с едно условие: „аз съм по-равен от теб“. Така е, нали сме общество, нужна е йерархия, ред. Така редът и наложената йерархия заместили чувството, обичта като обществен тип връзка между човеците. Връзките в обществото „изстинали“, рационализирали се и по-гъвкавите, по-силните станали по-… от другите в този обществен ред. Йерархията измествала човечността.
Появява се там някакъв човек сред израелтяните и започва да говори за любов, милосърдие и такива някакви странни неща. Ами йерархията? Ужас, я да го качим на кръста, че да не нарушава реда. Да, но видиш ли хората имали нужда не само от ред и започнали да вярват в това, което този човек ги учел и да изповядват неговото учение – учението на любовта. Те се криели защото ги гонели и измъчвали и качвали и тях на кръста. Не вършело работа. Тогава умни хора се сетили, за старата римска максима, че онова, което не може да се забрани може да се оглави и създали църквата като институция за връзка с Бога Исус. Така де, качили го на пиедестала „Бог“, но за по-сигурно(току виж дошъл отново) не го „свалили от кръста“, а го оставили като образ там – за назидание на онези, които може да им се прииска да нарушат реда отново с лукавото обяснение: “Той умря на кръста заради вас грешници. Покайте се и ще отидете при него!“. Така формулирано, при цялото ми уважение към църквата за съхранението на вярата, твърдението представлява вменяване на вина и е манипулативен вид поведение, а манипулацията винаги има една цел – власт. Така любовта „умряла“ отново, но този път не от реда на царя, а от реда на църквата, която знаете била разрешена от царя Константин. Тя си „присвоила“ Исус и го задържала „разпнат“ много векове. Така де, не се управлява лесно „стадо“. Стари работи, но ако питате мен, все още „играем на тази свирка“, а и продължаваме „да го разпъваме на кръста“ всеки ден по всякакви начини, имамайки предвид какво символизира Христос в живота ни.
Замисляли ли сте се защо сте се родили? Всеки може би има свое обяснение. Моето е, защото съм бил поканен с желание, с любов, а то любовта често не пита или случва се ако и позволят. Работейки с хора откривам, че най-тежките детски травми се случват когато детето не е било обичано. То е като да те поканят, ти идваш в „стаята“ наречена живот и в нея няма топлина. Студена „стая“, в която има двама души, които живеят и те незнаейки защо заедно, хранят те, обличат те, но „топлина“ няма. При такива случаи съм чувал думите:“искам да си ходя“, от които ме побиват такива тръпки така, че слизат в краката ми. Още по-тежки случаи са когато носения в утробата плод е бил мразен от майката или усещан като тежест, като ненужен. И после защо има тежка психична патология в подобни случаи. Та връщаме се отново към любовта, но в личен план. Не съм ли поканен с любов не идвам, не съм ли обичан – страдам. „Защо ме поканихте?“ Детето разбира всичко, то усеща. Любовта се усеща, любовта е чувство, а детето е свръхсетивно. И за да не остана ненаучен можете да прочетете нещо за Теориата на привързаността на Джон Боулби, английски психиатър и психоаналитик, а най-добре българското издание на събраните му лекции – „Стабилна основа“. Защо разказвам всичко това?
Едно от най-трудните неща в терапевтичната ми практика е почувствалия се необичан и с това нежелан, разочарован от живота и нежелаещ да живее да повярва, че може да не си се почувствал обичан някога, но можеш да обичаш и да бъдеш обичан сега. Ние се учим и на любов, но когато я срещнем. Не я ли срещнем не я познаваме, не я можем, даже се страхуваме от нея. Пеем за нея, пишем за нея, хълцаме пред телевизора заради нея, но умението и за съжаление не е масова практика. Сексът е за предпочитане – „правиш бърза любов“, неангажиращо разбира се и бягаш. За влюбването казваме: “дай Боже всекиму“. Много хора се влюбват многократно, но свършват с влюбването, а то си има своята роля. За любовта обаче пеем и свирим. Тя е друго нещо. По-добре да я пеем, че „правенето и“ изисква усилия, друг тип отношения.
Да обичам изисква много качества – да можеш да се отдадеш, да си постоянен в поддържането й, да си грижовен, да си позитивен, конструктивен и други. Да обичаш означава да даваш, не само да взимаш. И още нещо много важно, любовта сама по себе си дава много, може би почти всичко, от което имаме нужда, но и променя. Св. Павел се обръща към коринтяните в Първо послание, 13. глава на Новия завет по следния начин: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“. Не съществува по-мощна сила, трансформираща негативните ни нагласи, от нея. Много хора искат любов, но не умеят да я дават. Е, няма и как да я получат, а ако дойде си отива. Често и се страхуват или не искат да се променят.
И най-важното за любовта е, че можеш да се научиш да обичаш и че това е избор. Имаме пълната свобода да го направим. Щом не е забранено, значи е разрешено, нали? Но това е избор на самият човек, на „порасналия“ човек. Позволявам си да поставя тук цитат от писмо на такъв непочувствал се обичан в миналото си, но сега „порастващ“ за това чувство човек. Докосна ме дълбоко с написаното, особено като зная в какво състояние беше преди години:
„И последно… друга много важна тема от изминалите седмици е темата за любовта. Нуждата от любов, която почувствах! Не говоря, за нуждата да бъда обичана, защото не я осъзнавам ясно по този начин и не знам изобщо дали съм готова да си го позволя все още, по-скоро определено не съм, то затова не ми се и случва… Говоря за това, че почувствах огромна потребност и нужда аз да обичам и се появи много силно усещане в мен да искам да направя нещо хубаво за някой друг, да се погрижа и аз за някой. Това го усетих особено силно, когато се чух с … И тогава почувствах колко е силна и мощна тази енергия и повярвах в чудото и силата и… и това, че тя не се губи и не отива напразно никога, дори да е изпратена от далеч…“
Благодаря за съгласието да се сподели с вас, които четете сега! За мен тези думи бяха огромен стимул да започна да пиша по-сериозен материал от този, но за това по-нататък. Съгласен съм, че никога любовта не отива напразно и най-важното, че можем да пожелаем да обичаме, да даваме, да се радваме, да сме заедно, да лекуваме с нея. Да, любовта лекува. Няма по-силно лечение от нея.
Няма по-силно лечение от любовта, но ако си я изживял, ако е с теб по пътя ти. Имам предвид любовта от любимия до теб човек.
А ако я нямаше живота ти? Ако никога не си бил обичан?
Отново много стойностна статия докторе. Всеки ред буди размисли и дава урок по живеене!
Д-р Ева Райх казва: „любовта лекува всичко“. Мисля, че ние хората много имаме нужда от обич, но не разбираме, че нормалното е децата да получават любов, а зрелите хора да я дават предимно. Да, когато обичаме, даваме и на другите и на себе си. Това е начин на живот. Тогава няма липса на любов, защото е навсякъде. Тя работи двупосочно. Просто е умение, което се учи, а тоа е и универсалното лечение. Впрос на отношение и желание