Почти стихотворно

И пак и пак, и пак…

Правя. Става. Не става. Ставам. Падам. Боли, но пак пробвам. Пак правя. Става пак и пак съм там, но по друг начин. И пак и пак, и пак.

Не спира, не спирам, да падам, да ставам, да съм аз, не аз, познат, непознат,  умислен, сърдит, доволен, недоволен, мърморещ, спорещ със себе си предимно, във другите оглеждащ се чат пат.

И пак. И пак. И пак. И пак. И така докога?

Очакваш? Очаквам. Какво? Не зная. Ослушвам се. Чувам. Какво? Усещам. Какво? Колело. Отново колело. Цикъл, не мотоцикъл. Моят цикъл. На падане и ставане пак.

Да мърморя? Защо? Поглеждам под вежди. Нагоре, напред и тръгвам. Отново. Натам.

Накъде? Не знам.. Ще разбера. Кога? Може би някога и това. А може би знам. Да, може би знам накъде. За къде. Как? Както и дойдох – сам. 

Защо правя всичко това? Стимулирам? Не, по-скоро доближавам. Смирявам. Опитвам, гъделичкам, пробвам.  Успявам. Леко, полеко, любопитно, дори нахално и понякога почти скандално. Но топло. С уважение и доста търпение.

Това почти стихотворение е за теб, за мен, за нас. За да не спираме. Да живеем, да падаме, да ставаме, да умираме и се раждаме. Как? Някак. Всякак. И пак. И пак. И пак.

/почти стихотворно от Владимир Пожарашки, 2016г./