Щастието за всеки ли е? Защо понякога се чувстваме нещастливи?
Мисля, че всеки е роден, за да намери своето щастие. И считам, че хората, които се чувстват нещастливи, просто не го умеят. Вероятно е, това да е най-трудното умение, при това поради много причини. Ще опитам да изброя някои, с които съм се срещал и в личния си живот и в професионалната си практика като ще споделя своето разбиране за щастие.
Да умея да съм щастлив, означава да разбирам какво е щастие и да се грижа за него: да се радвам, да обичам, да вярвам, да съм свободен, конструктивен и други, да изпитвам удоволствие и най-общо да съм позитивен. И намирам радостта за най-важния фактор и показател, тъй като тя е емоцията, която като съдържение описва състоянието щастие. Щастието за мен не е моментно състояние. Радостта е моментна емоция. Щастието е състояние обхващащо период от живота. Колкото повече радостна емоция изживявам, толкова по-щастлив съм. Представям си щастието и нещастието в живота ни като кинолента. Колкото повече са моментите на радост(позитивни кадри на лентата), толкова по-щастлив е „филма“. Колкото повече са тъжните, тревожните, несвободните и други негативни „кадри“, толкова по-нещастен е филма на живота ни. Да се грижа за този „филм“ да е щастлив е умение, което се учи. Да, щастието е начин на възприятие на света, който иска отношение и грижа.
Да умея да съм щастлив, означава да мога да чувствам и да изразявам емоцията си. При повечето хора, с които работя наблюдавам потиснати чувства поради страхове или потиснатост поради други причини , нестабилност, несигурност, недоверчивост, колебателност и какво ли още не. Така или иначе, способността за ползване на чувствата като съзнание и уменията за изразяване на емоцията произлизаща от тях наричаме емоционална интелигентност или както се нарича още: емоционална зрялост. В днешния човешки свят емоционалната зрялост е дефицит. Това неспособността да чувствам, да се радвам, да обичам, да изпитвам удоволствие и други управляват живота ми. Не мога ли да се зарадвам, не мога да съм щастлив, даже да имам повечето условия за това.
Обикновено големите неща имат простичко, но много важно начало. Според мен щастието започва от думата „достатъчно“. Когато спра да искам придобивки в материалния план, да се боря за тях и започна да се наслаждавам, да се радвам на онова което имам и ми е дадено, тогава започвам да мога да съм щастлив. Щастието е духовна, разбирайте нематериална, психична категория. Тя е начина по който емоционално изживявам вече съществуващото, та даже живота какъвто ми е даден, без да имам кой-знае колко много. Замислете се, ако забележа колко много имам ще се радвам много. Ако съм вгледан в нямането ще искам и ще се боря за това, а няма да забележа какво имам, за да му се радвам. Така думата „достатъчно“ очертава границата на материалния свят, искането и имането, оттатък която щастието е онова, което започва да изпълва живота ни.
Да умея да съм щастлив, означава да се науча на щастието. Както споменах, щастието е психична, емоционална категория, а като такава, то е „течно“, променчиво и непостоянно. То е начин по който гледаме към света и себе си. Така е и въпрос на нагласа да умея да го потърся у себе си самия като състояние. Да, то не е отвън, то е вътре в мен. Друг е въпросът дали съм се научил да упражнявам в живота си него или нещастието. Да, щастието се учи. Както много хора са се научили да са нещастни(често с чужда помощ), така могат да се научат и да са щастливи. Големият въпрос е „кое им пречи?“. Често хората считат, че външни фактори им пречат, но феноменът е, че същинските фактори са вътре у самият човек – негативни нагласи и вярвания, неумения, конфликти, травми, неувереност, колебателност, несигурност, алчност, гняв, злоба, вина, срам и какво ли още не.
Много хора са нещастливи. В класацията за щастлива нация се намерихме в предпоследна позиция отзад напред. Но има и много хора дълбоко щастливи, с онова което са, могат и имат. По-скоро е въпрос на отношение, нагласа към живота, която се развива или не, която се усвоява като модел от някого, най-често от родителите или не. Считам, че сме на земята, за да се научим да сме щастливи като начин на живот, да развием отговорност за това, както и за това щастието ни да не е еготично, а лично-отговорна част от щастието на обществото. Да не забравяме, че децата ни копират моделите на бъдещите си отношения и поведения от нас, а отговорността е нужно не само да развием, но и мъдро да възпитаме от тях. На отговорност човек също се учи, а това е от най-важните умения.
