А сега накъде?
Национален анализ Част 4: Травма или лечение.
За лечение на травмите
Ако ме питате дали и как се лекува травма, мога да отговоря за индивидуална психична или телесна травма с: „Да, лекува се успешно, но са нужни желание, усилие и време“. При телесната травма оценяваш вида и степента на увреда, поставяш диагноза и съответно определяш вида и обема на терапевтични процедури. Започваш лечение, като количеството и времетраенето на лечението са свързани с тежестта на увредата и усложненията. Ако се налага, прилагаш медикаменти, оперативна намеса при спешност или реанимационни процедури с цел стабилизация на състоянието. Най-общо така звучи третирането и на психичната травма, само в малко по-различно естество. Правиш послойна диагностика на симптоми, личностови ресурси, характерово-личностова констелация и оценяваш степента и дълбочината на травмата и усложненията. Започваш да отстраняваш щетите и причините за тях, като подкрепяш ресурса. Държиш връзка с пациента, за да следиш внимателно състоянието и прецизираш според това лечебните процедури като момент, обем и вид. Това е от опита ми като лекар и психотерапевт. А, да, има нещо много важно. Важно е да попиташ човека желае ли да оздравее. Като лекар съм давал надежда: “ще се излекуваш, нужно е да се бориш, ще те лекуваме“. Като психотерапевт питам пациента: “помисли си, искаш ли да се излекуваш?“. Чак когато чуя: „искам да се лекувам“, започвам лечение.
Базирам подхода си на думи, които приписват на „бащата“ на съвременната медицина Хипократ. Той учел учениците си: “преди да започнете да лекувате някого го попитайте готов ли е да се раздели с онова, което го е разболяло“. Същото е. Просто е важно да имаме желанието да се лекуваме. Когато пациентът стане ангажиран в лечението си то става възможно. В противен случай, лекуващия е сам срещу болестта и резултатът е временен и никога не е трайно успешен.
Можем ли да лекуваме социални травми?
Дотук за индивидуалното лечение. Ако обаче ме попитате как се лекува общество, ще отговоря: „не знам“. Обществото е съставено от много и разновидни хора, поколения и етноси, живеещи на едно място, обединени от обща култура. За да бъда честен, ще кажа, че съм си задавал въпроса много пъти. Пред един болен човек заставам смело и знам какво да направя в рамките на обученията и опита си. За което не знам, знам кого да повикам на помощ. Обществото обаче е друго нещо. Всъщност дали е друго нещо или е нещо сходно? Хайде да помислим заедно!
Обществото е съставено от хора, семейства, различни обществени, професионални и възрастови групи, институции с йерархична структура и др.. Тялото е съставено от клетки, тъкани, органи и системи, всички работещи взаимосвързано в стройна общностна логика. Психиката има също много отделни части – мисли, емоции и чувства, усещания, поведения, настроения, нагласи и много други, работещи логически взаимосвързано. Връзките и взаимоотношенията вътре и помежду частите дава единна структура навсякъде. Аналогиката между трите случая ме провокира да разсъждавам върху възможна социална терапия, започвайки от познатите от професията ми модели и области. Така, моля, приемете долните редове като опит да разгърна терапевтичен сценарий, като на отделните елементи от него погледнете като метафора на обществото. Аналогия означава подобие, а ана-логика е логиката на подобията.
Ана-логика
Първоначално ще оценя състоянието на сърдечната, дихателната, отделителната, храносмилателната, ендокринната, имунната и опорно-двигателната системи. Би следвало да се направи адекватен анализ на състоянието и оценим коя система как работи, къде е ресурса (здравото) и коя част е най-увредена, от какво и доколко. Ще добием представа за обема и на пораженията, и на ресурса. Добре ще е първо да ангажираме наличния здрав ресурс (пациента) с въпроса: “Ще се лекуваме или? Лечението ти е с добър шанс.“. Много е важно тук да го хванем за ръка, за да усети съпричастността и волята ни да помогнем и му кажем: „тук съм, с теб съм, не бой се, ще се справим“. Важното е не просто да му кажем диагнозата, а да обясним също така състоянието, рисковете и терапевтичната идея. Така вече проблемът става видим, появява се надежда. В противен случай е видим само симптомът и оцеляването със страданието и нищо друго. Важното е не само какво казваме, а и какво правим. В библията пише: “по делата ще ги познаете“. Когато думи и професионално адекватни дела се срещнат, пациентът откликва с желание за лечение. Така, лекуващия има вече съюзник „вътре в болната система“. Така вече имаме терапевтичната връзка, поставена диагноза и програма за лечението.
Да приемем, че изследванията идват и пациента е с функционални проблеми на сърцето, имунната система е разклатена, хемоглобина е паднал, но ендокринната, отделителната и храносмилателната функционират задоволително. Първото нещо е да прелея кръв, за да вдигна хемоглобина, ще подкрепя сърдечната система като успокоя общото състояние и ще опитам да я доведа до възможния функционален баланс за момента. Тя осигурява доставка до тъканите на храната и кислорода. Имунната ни система е също много важна, тя е вътрешната защита на границите ни. Както сърдечната система, ако тя се разклати в хода на лечението, ще рухне всичко. За съжаление, често е с намален ресурс при хронични болестни процеси. Взимам мерки за укрепване и на имунитета. Ще успокоя и психиката. Тя се координира с останалите системи и ги свързва. Така имам добра основа за започване на лечение. Ако имаме дълбока рана, ще се предприеме хирургична интервенция за изрязване на болното до здрава тъкан. Нищо нездраво не трябва да остава в организма. Лекува се и внесената с травмата инфекция, която с токсините и разпадните си продукти унищожава тъканта. Радикалната намеса в тези случаи е животоспасяваща. Добре, пациентът може да има и счупен крак, но ако го гипсираме и му дадем патерица, ще можем да го стимулираме сравнително скоро да пробва да стъпи „на крака“, когато се постабилизира общото състояние. Да, „с патерица но вече е на крака“. Да, на лечение, но с надежда. А това, надеждата, е сериозен мотив за живеене.
Така, имаме начало на лечение със стабилизация на основни системи, мобилизиран здрав все още ресурс и лекуващ се човек, с желание да опита да се върне към здрав живот. Добро начало, не мислите ли? Имаме още задачи за решаване, но процесът е отключен, като са взети най-спешните стабилизиращи мерки. Идва наред стресът. Сядам до човека вече по-спокойно, слагам ръка на рамото му отново, поглеждам го в очите и го питам: “Как си сега?“. Ще го разпитам какво се е случило, кога, как, ще го оставя да ми разкаже болката си, защото разказаната болка е половин болка. Така, ден след ден ще подкрепям ресурса – физически и психичен, ще лекувам болката и ще изтегля човека от травмата и болестта причинена от нея. Ден след ден, докато един ден, когато оценя, че наличния ресурс вече е на нужното ми по-високо ниво, ще ангажирам пациента с въпроса: “А сега накъде, как?“ Да, може да имам насреща широко отворени очи, защото болния свиква с травмата и болестта, с безпътицата и с това да не полага усилия и да не мисли за бъдещето, като не прави нужното в настоящето. Да, именно това е лечение. То не свършва само със спиране на лекарствата, а с взимане на „кормилото на живота“ отново отговорно „в ръце“. Бих го попитал: „Какво полезно ще свършиш днес за себе си, за семейството си?“. Това е моментът, когато сърцето се е стабилизирало, раната се е затворила и гипса е свален и е време за движение напред. Да, животът е движение. Цялата жива материя се движи. Не се движи само неживата материя. Така, ако „не се движим“ – не живеем, умираме.
Ще подкрепям търпеливо, докато дойде момента да попитам: „как планираш да живееш от сега нататък, с какво, с кого,“. Нужна е конкретика на това как, с какво и с кого живея. Така както човека имаше болни органи и системи, така в живота си има болни членове на семейството, болни съседи, болни навици, болни отношения и поведения. Вече има ресурс, но е нужна осъзнатост и воля вече в житейски план как живее и с какво. Ако човек не оцени житейското си състояние и не се освободи от всичко „болно“ около себе си и у себе си, ще се разболее отново, а разболява и околните. Ако остане причина за болест, въпреки лечението ще се появи болест отново. Нужно е да разберем тази логика и отговорността си за нея. И на индивидуално и на обществено ниво, без значение дали става въпрос за болни клетки, тъкани, органи и системи или за болни роднини, съседи, лични навици и поведения болното разболява още повече себе си и съседното. Нужно е решително да искаме да сме здрави, за да оздравеем и да живеем здраво. С оплакване и хленчене не става. Нужно е безкомпромисно действие и постоянство, както и осъзнатостта за това кое ни разболява и кое оздравява. И може би по аналогичен начин ще можем да излекуваме и травмата на обществото си. Вие какво мислите?
