Национален индентитет
Национален анализ Част 3: За националния идентитет и болния „Аз“ на нацията
Идентитетът като центростремителна сила
Националният идентитет е точка на завихряне, стойност, стойности около които хората намират общ смисъл и обединяват усилия в обща полза. Той формира „Аза“ на нацията. Мога да дефинирам на индивидуално ниво Аза като усещане за единица присъствие в света. На национално ниво също се изгражда идентичност, но групова, във фокус на която стоят символи на идентичността, изобразяващи важните стойности. За пример мога да дам монархиите, където царят е фигурата с атрибутите на властта – трон, скиптър, дворец, която показва властовата и законовата центрираност на обществото. Царят е образа, а закона е силата притежаваща властта и ресурс, която има центростремителна сила на обществото. В това общество център е закона, а силата сплотява около него. Холандци са ми казвали: „Ние холандците обичаме нашата кралица“. Какво всъщност са ми казали? Ами че обичат холандската си идентичност и съхраняват единството на обществото си около този символ, център.
Друг пример, но не със силова, а духовна центрираност на обществото е Тибет. Там духовенството избирало следващия Далай Лама още от детската му възраст. Това дете бива обучавано в духовните ценности на нацията за духовен водач и той е стълба на обществото, а представляваните от него ценности го управляват. Така тибетското общество, за разлика от монархичното, където центроопределящия фактор е царя с неговите закон и власт е общество, което има духовен тип ценности и център на „завихряне“. Да, Тибет беше превзет от китайския тогава комунистически „цар“, но Тибет като духовен център със международно значение като култура присъства все още, десетилетия след окупацията на държавата и ликвидация на държавността си чрез духовния си водач Далай Лама. Подобен духовен идентитет например в Гърция е християнската религия. Овластена от обществото и държавата в миналото, векове наред е пазела духовния идентитет на нацията, бидейки негов център с християнските традиции, вяра и морал. Националният идентитет има стойност на центростремителни сили за хората, за обществото. С него то добива цялостност, добива групов Аз. Липсата на такъв, автоматично означава доминиране на центробежни сили с тенденция на разпад.
За съжаление у нас този идентитет в миналото е бил сериозно увреден, а настоящото време издига и нови дигитални и материални приоритети и идентитети, които нямат нищо общо с нацията, духа и душата. Така обществото е видимо подложено на действието на центробежни сили с различни причини, но с обща тенденция. Затова у нас в България нещата са различни. Ние не вярваме в никого и в нищо, ние като общество нямаме център. За закона казваме: “закона е врата в полето, можеш отвсякъде да я заобиколиш“ и наблюдаваме как крадци и престъпници общуват приятелски с управляващите ни. Тук гротеската е явното болно настояще на нацията. Лъскавият лукс с претенции за висока класа (едва ли на тези хора им е ясно какво е „класа“) и крайната бедност и разруха в съседство съжителстват, показвайки огромната пропаст от стойности между тях, както и липса на здрав Аз-ов идентитет на нацията.
Дефицитът на здрав център ни люшка между различни привнесени грозни и парадоксални ценности или такива болно родени в сърцата ни от историята и настоящето ни. Здрав национален център не може да бъде изграден около ненаши или болни ценности. Те се прожектират у нас по различни механизми, но винаги ще имат за цел и асимилация в полза нечий интерес. Губещи собствен идентитет и стойности, търсим чужди и „внасяйки“ ги у нас, ги „развяваме като знаме“ или разгръщаме болни подобия на стойности и изкривени идентитети . За съжаление, покрай националните си ценности губим и чисто човешките, продължавайки да живеем в динамиката на оцеляването. Всъщност е спорно кое е повече, дали предимно някой се опитва да ни прожектира стойности отвън или повече ние самите ги търсим навън, нямащи си свои ясни такива. По-скоро считам, че поради националната ни обърканост и липса на воля в обществото, ние самите позволяваме този процес на загуба на истински за нас стойности да продължава да ни разрушава. Не намирам само издигането на националния флаг за проява на идентичност. Това е символ, а важен е смисъла вложен в него. Много е дълбок в аналитичен план смисъла на трибагреника ни, но за това друг път. Да веем символ без смисъл е неконструктивно и има опасност да се превърне в сляп национализъм. Слепотата е страшна болест. Работил съм с няколко слепи хора, като и травмата, и последствията са жестоки.
Тук можем да започнем да търсим и причината за масовата незаинтересованост и защо не и за отчаяното ни национално безверие и като да е даже безпътица. Да, така е – някой прави пари и това му е смисъла, някой работи колкото да „свързва двата края“, някой е на доизживяване с минимална пенсия, някой се лута заставайки зад тази или онази кауза, идея, смисъл. Всичко това е една разнородна смесица от късопътни смисли в обществото, която не го прави единно, а постепенно го разслоява и обезличава, прави го все по-манипулируемо, все по-разнородно и все по-безлично, прави го превземаемо и западащо. Всъщност, не е нужно някой да те превземе, когато ти се самоунищожаваш. И нека не виним външни фактори. Имаме си достатъчно наша работа за свършване.
Диагноза и Психична травма
Да, у нас няма адекватна обществена среда или по-скоро има отделни разнородни среди. Те съществуват около отделни стойности – изкуство, наука, духовност, бизнес, политика и други и често се „изкривяват“ по нездрав начин в самите себе си, нямайки връзка с общото. Общото състояние на голяма част от обществото мога да определя в клиничен план като посттравматичен стрес (шок), редуващ се с клиничната картина на тревожно депресивно разстройство. В стресово (шоково) състояние пациентът не е много наясно какво се случва, защо е в това състояние или ако знае защо, просто няма идея какво да направи, за да излезе от него. Като да няма ход. Такива хора са объркани до блокираност, правещи някакви опити за „движение“, но нефокусирани и неадекватни на реалността. Тревожността е фон, а депресивните епизоди сочат кризи на изчерпване на ресурса. Това е още едно обяснение за масовата незаинтересованост на българите. Шокът е оцеляващата стратегия на масовия българин, който живее ден за ден, дезориентиран, загубил стойности, вяра и бъдеще.
У нас след всички векове национални катастрофи (включвам последните 30 години също в тази сметка), в които цялото обществото е оцелявало, не само индивидите, сега може би започва да се формира общество или по-скоро да опитва да се възроди. Наблюдавам някои проблясъци (предавания, мероприятия, постановки, филми, книги) тук и там. В аналитичен план сме свидетели на сериозна, вековна психична травма на обществото с подчертан общностен психичен регрес до степен на загуба на център, със засилване на бордерлайн тенденции. Защо споменавам и бордерлайн тенденции? Пациентите с бордерлайн тип личностово разстройство се хвърлят във всякакви крайни и така нездрави поведения, взаимоотношения и изживявания – хазарт, дрога, безразборен секс, насилие, престъпност и други. Вижте как у нас вече твърде много хора си правят каквото си искат! Наблюдаваме тенденция за нарастване броя на всякакви крайно нездрави поведения и отношения, нямащи нищо общо със здравото, нормалното и градивното. Няма контрол, няма самоконтрол, няма критичност, няма здрава реакция, обратно тенденцията на разпадни крайности се засилва.
Да, обществото ни в продължение на векове е било подложено на сериозни травми на хронично потискане и унижение с налагане на несвойствени за него власт, стойности, морал и тормоз но това не може да служи за извинение. Разпада е закономерна тенденция на дълго оцелявалия, а самоунищожението е негов инструмент, но нека не приемаме това за някакъв наш вид нормалност. Само по себе си подобно отношение както и липсата на здраво отношение са самоубийствени тенденции, за които вече има достатъчно видими белези. Определено считам, че психичният травматизъм съществува не само на индивидуално, но и на обществено ниво, като порядъкът от време за нанасяне на травмите също е по-голям, но не по-малко тежък. Паралелът между индивидуалния травматизъм и патология и обществените такива намирам за много важен не само като разбиране, но и с цел практическо приложение. От психотерапевтичната си аналитична практика зная, че травмата е изживяване, което е против природата ни, с което не сме успели да се справим. Травмата внася хаос в живота ни и дезорганизира. След нея дезорганизацията в различна степен става болен начин на живот. В резултат на травмата на индивидуално ниво страда Аза като съзнателен център на индивида. При по-тежките травми, той губи ясни фокус, посока, стойности, визия за житейски път, губи мечти, вяра и на края надежда. Със загубата на надежда влизаме в „ада“. Спомнете си какво пише на портата на „Ад“ на Данте Алигиери: „О вий, кои прекрачите тоз праг, надежда всяка тука оставете“.
С напредването на тези деструктивни за Аза резултати, живота му става нестабилен във времето. Болестните тенденции и прояви се увеличават като постепенно се наблюдава загуба на усещане за идентичност и принадлежност. Травмата и състоянието, в което сме след сблъсъка с травмиращия агент формират различни стратегии за оцеляване. Оцеляващия човек не „е“, той не живее, той оцелява. Губят се усмивката и радостта, смисъла, работата е защото „трябва“, близките и приятелите се превръщат в „патерици“, а всяка болна алтернатива е възможност, в която оцеляващия е готов да се вкопчи. За съжаление виждате колко много мераклии има да ни пробутват „болни“ възможности за здраве или щастие например.
И ако дотук коментирах психичния травматизъм общо, то е време да кажа няколко думи конкретика за психичния травматизъм на нацията ни. У нас говорим за хронична, вековна травма най-общо казано на потискане и унижение нанесена на хората. Това е да си под другите, да си втора ръка човек, човек с ниско достойнство и липса на самоуважение. Всяка една от империите, които са властвали тук са ни третирали като втора категория хора. Даже нашите управлявали ни сънародници от последните тридесет години направиха същото. И те се подиграха с доверието ни, с достойнството ни, създавайки бандитски терор с бригади от мутри и измамници. Замислете се и погледнете еднотипността на травматизма. Как българинът да има достойнство, как да има Азова идентичност със стойностни човешки ценности, като не знае какво е да си нормален човек? И как да не страда от тревожности, депресии и крайно болни поведенчески тенденции със самоубийствен характер?
Друг сериозен проблем на всяка психична травма е, че онова, което ти е причинено, после сам си го причиняваш и го причиняваш на околните си. Това си видял, това правиш. Ако си потискан, потискаш себе си и тъпчеш достойнството на околните си, ако си лъган и краден, лъжеш и крадеш, ако не си уважаван, не уважаваш – нито другите, нито себе си. И моля тези ми думи не разбирайте като вайкане в опит за създаване на драма, а като един рационален анализ, който може да бъде отправна точка да мислим за вектора напред – бъдещето по конструктивен начин. Добрият анализ на ситуацията и причините за нея предполага добър терапевтичен подход. Преди години професор психиатър и психоаналитик ни каза: „колеги, лечението започва с поставянето на диагноза“. В същност ще се радвам да участвам в някакво по-сериозно изследване с практическо приложение.
