На кого прилича детето?
По Чернови на интервю за puls.bg
На кого прилича повече едно дете – на майка си, на баща си, или на баба и дядо? Къде остана ролята на прародителите във възпитанието?
Считам, че детето се ражда със собствената си индивидуалност и да, носи черти на родителите, но предимно носи моделите, които е заучило от тях. Ние, възрастните, проектираме върху децата си да са като нас, да приличат на нас, за да се продължим по този начин чрез тях. Намирам това за незряло. Не че те няма да приличат на майката, бащата, вероятно на дядото и бабата с нещо, но какво значение има това. Какво значение има дали детето „ти е взело“ очите, устните, брадичката или какъвто и да бил физически белег? По-скоро е от значение за невротичните роднини, за да успокоят нездравото си самочувствие, че „ето виж, детето е взело нещо и от мен“. Да, ще вземе, но не това е важното. Важното е ти какво ще дадеш на детето като обич, топло и разбиращо отношение, грижа, игра, разговори, умения и много други неща, на които ще го научиш.
И е нормално всеки от изброените да даде на детето онова, което може, а не да очаква от детето нещо да вземе. И нямам предвид материални неща, а умения, разбиране, знания. Бабата може да го научи внучката да прави сладки, майката да готви, дядото да научи внука да прави неща с ръце, бащата може да научи сина си да общува с природата, правейки преходи в гората, да пали лагерен огън или да се гмуркат в морето. Това са примери, но тези умения детето реално ще ползва, като порасне и ще предаде на неговите деца. Ето това ще отиде от родителите и техните родители в бъдещето, а не носът, устата или каквото и да било друго. Детето е възрастта, в която получаваш, и колкото по-стойностни неща получиш, разбирайте умения научиш, толкова повече ще отнесеш напред в живота си – за себе си и за другите.
Духовните придобивки и стойности пренасяме в живота си, ползвайки ги и тях ще предадем нататък, а уменията, отношенията, способността за топло общуване и създаване на емоционални връзки имат духовна стойност. Така на практика с даването, даващият остава в поколенията. И никой не помни носа или очите от кого е взел, но помни наученото от кого е. Помнят се спомените от преживяното заедно с някого и някъде. Колкото по-силно емоционално наситено е било едно изживяване и колкото по-полезно или травмиращо е то, толкова по-голям е шанса да бъде запаметено, разбирайте остойностено по позитивен или негативен начин. Това се отбелязва върху нас и ни формира като здрави или като болни хора. Всичко зависи от отпечатъка и неговото качество. Това остава „под прожектора на историята“ и е необходимо да имаме разбиране и отговорност за него.
Забелязал съм, че майки, баби, лели подаряват на децата златни обеци и пръстени, за да им остане нещо за спомен от тях, с презумпцията, че ще ги насят като пораснат. Може би, но по-често съм забелязал, че всеки си купува онова, което му харесва да носи, а старите подаръци остават в шкафа, докато уменията се ползват често. И е нормално, защото духовността е вечна, а материалните форми остаряват и идват нови. Колкото до прабаби и прадядовци, според мен същото важи и за тях. Само да са живи и здрави и да имат енергията да общуват с младия живот у децата, считам, че всеки може да остави своя позитивен „отпечатък“ у детето научавайки го на нещо полезно, стойностно. Няма значение къде си по веригата на родовите връзки. Ако искаш да останеш в поколенията, е нужно да общуваш топло с децата и да им дадеш умение и знание. Истинските духовни стойности се предават от поколение на поколение и е много важно да се научим на това предаване нататък, а не да чакаме децата да вземат нещо.
