Възпитание или дресура? Принципи на възпитанието

По Чернови на интервю за puls.bg

Днес рядко говорим за възпитание. Тази дума сякаш не е и предпочитана и едва ли има човек и професия, който да се нарече гордо и със самочувствие възпитател. Защо възпитанието ни е необходимо, какъв е смисълът от него днес когато ценностите са размити, а поколението на възрастните не се ползва с авторитета на опита и знанието така, както е било преди ерата на технологиите?

Считам, че идваме от векове, когато думата възпитание е едва ли не била синоним на дресура. Дресурата е подход, при който се ползват според резултата пръчка и захарче. Пръчката и наказанието, порицанието и насилственото вменяване на ценности бяха редовна практика, а наградата идваше като рядко поощрение за спазването им. Помня го. Сега е обратно, всеки си прави каквото си иска. „Възпитание“ е едва ли не, не само лоша, а ненужна дума. Да възпитаваш като че ли противоречи на свободното развитие на детето, тоест, то да се развие, следвайки свободното течение на световните технически процеси и тенденции, и да прави каквото си поиска. Грешка! Люшваме се в другата крайност и, разбира се, страдаме. Едва ли повечето хора имат представа какви са здравите принципи на възпитанието. То е жизнено важно, но подчертавам, само в здравия си вариант.

Работил съм с много млади хора, около двадесетгодишни, с много тежки психични разстройства. По цял ден са пред компютъра или с телефон в ръка и правят само това. Как да не са с психично разстройство, като в живота им липсват конструктивни, смислени поведения, отношения и взаимоотношения в реалността? Те не знаят, не умеят и не правят нищо. Това срива самочувствието им, правейки ги непригодни за живота. Да си играеш на двадесет години, при това само да си играеш, е болест. Не е в ролевия модел за личността, която се самоизгражда и „си стъпва на краката“, за да живее самостоятелно в реалния свят. Първата ми работа е да повикам семейство, при това цялото семейство и да разговаряме по темата: как си мислят, че детето им ще живее нататък. Очевидно е липсвало възпитание в ценности и конструктивизъм.

Да имаш дете не е просто биологичният акт на създаването, храненето и образованието му, а и отговорността да му помогнеш да се изгради като човек. За много хора балансираните отношения и поведения са чужди. Някои родители са безотговорни, други подхождат все още с методите на дресурата, а трети са отворили либерално границите на отношенията си по начин, непредполагащ структурирани взаимоотношения и изграждане на устойчиви личностни качества у новите човеци. Да създадеш човек е много отговорно дело. Може би най-важното. Харесвам твърдението, че хора има много, но че човеците са малко. Ако се замислим над смисъла на двете понятия, ще разберем стойността на възпитанието. То е изключително важното поведение, при което с твоите здрави отношения и поведения изграждаш у новия човек чрез примера неговите собствени здрави отношения и поведения. Няма нищо рестриктивно и нищо задължително, а само здрав пример. Това е здраво възпитание, приложено от зрял човек към подрастващ човек. Липсата му автоматично създава поле, в което възникват нездрави отношения и поведения.

Считам, че принципът на възпитание с „пръчката и захарчето“, който по принцип се смята за основен във възпитанието, е именно принципът на дресурата. Не изключвам на моменти и този подход, имайки предвид, че понякога е нужно по-твърдо да се постави граница, особено при опасни поведения и взаимоотношения. Имам предвид предимно балансираното ползване на похвалата и порицанието като методи за обратна връзка към детето като оценка на направеното от него. Но за мен остават най-важни примерът и здравото общуване, така че малкият човек да осъзнае и възприеме и по двата начина смисъла на коректните отношения и поведения, които е нужно да усвои за живота си. Всеки човек със здрави и коректни отношения и поведения може да възпитава. Така възпитанието за мен не е специално поведение от страна на възпитаващия, а предимно собственото му живеене на здрави стойности. Не може да пиеш, биеш, насилваш, манипулираш, обиждаш, да не умееш да общуваш емоционално топло и какво ли не още нездраво, и да изграждаш. Това означава да рушиш, преди да си създал. За мен ключът на здравото възпитание на индивида все още е у родителя, но доколко той има здрави поведения, отношения и стойности за мен е неясно. Не мисля, че са ни нужни възпитателни схеми, а личната отговорност първо себе си да оздравим и чак тогава да имаме претенцията да възпитаваме.

Възпитанието е и способността за установяване на здрави и зрели граници във взаимоотношенията ни. Съвременният свят на глобализация разтвори много граници. С отпадането на старите патриархални рамки, като че ли се отвориха нови простори, но се появява тенденцията на безграничност, която е, меко казано, обезпокоителна. Запознатите с термина „бордерлайн“ от сферата на клиничната практика ще разберат добре тревогата ми. Това е изключително тежко, емоционално нестабилно разстройство носи граничния риск от разпад на личността. Неглежирането на здравите граници във взаимоотношенията и поведенията на личността, както и липсата на топло, здраво емоционално общуване, води до такива състояния, при които десткруктивните тенденции за личността, както и за междуличностните отношения са изключително сериозни до застрашителни.

И ако казаното важи за отделни случаи, то фактите в клиничната практика сочат, че те стават все повече. Тенденцията за увеличаването им като резултат от липсата на разбиране и отговорност от страна на семейство и общество, плюс нездравото възпитание базирано на нездрави лични поведения от страна на възпитаващите, плюс една социална среда с разпадащи се стойности, все повече ще превръщат „бордерлайн“ тенденцията от личностен в социален феномен. Страшното на разпада е, че има лавинообразна тенденция за разлика от съграждането, което изисква осъзнатост, отговорност и системно усилие. От това дали ще осъзнаем днес отговорността си пред утрешното човечество, зависи какво то ще отнесе в бъдещето – разпад или един красив градеж, комфортен за обитаване. Ние възрастните водим децата си, а те ни следват докато станат възрастни. След това те ще водят техните деца, но накъде и как зависи от нас и осъзнатостта ни за това.