За лечението на сезонното афективно разстройство
Из Чернови на интервю за puls.bg:
Има ли и в какво се състои лечението на сезонното афективно разстройство и подобните му? Кой е предразположен към такова? Има ли генетичен фактор и „законосъобразност“, поради която се „включва“ у някого?
Сезонното афективно разстройство е състояние на завишена емоция със съответната промяна в настроението. Настроението е дълбокият емоционален фон на индивида. Сезонността в климата има отношение към засилването на определени емоции, както и на тяхното отслабване. Наесен със застудяването, дъжда, облачността и въобще мрачното време, хора с нестабилно настроение условно казано потъват по-надолу в негативната емоция, която по принцип е в душите им. При слънчево и топло време емоцията несъзнателно следвайки тази климатична промяна, условно казано тръгва нагоре към позитивност. Така една депресивност може да затихне за топлия сезон, до следващото застудяване и мрачно време.
Сезонността на едно депресивно състояние например, не сочи, че то изчезва или се появява, а че това състояние има относително постоянство в дълбоките несъзнавани пластове на психиката. Студеното, облачно време го активира, така че да бъде видимо, изживяно от човека. Обратно, слънчевото и топло време временно го деактивира. Нужно е да си даваме сметка за тези феномени, като самата сезонност означава емоционална нестабилност в дълбочина на психиката. Тук стигаме до интересния въпрос: „откъде идва дълбоката психична нестабилност у някои хора?“.
В историята си всеки човек има трудни моменти. Ние от най-ранно детство минаваме през различни трудности, някои от които остават дълбоки негативни отпечатъци в несъзнаваните части на психиката ни. Там те са условно казано добре охранявани, така че да не ни създават емоционални проблеми. С това, което казвам, имам предвид и така наречените още „детски психични травми“. Това са същите тези силно негативни травматични, презижелищни (термин ли е?) отпечатъци. Те имат стойност на спомени, но в душата или още подсъзнанието те имат силно негативно емоционално съдържимо, освен само образно такова. Интересното е, че в травматичните отпечатъци от най-ранно детство даже няма спомени за образ, а само чувство и усещания.
Всеки от нас има травматични отпечатъци, но не при всеки те биват „събудени“ и „оживяват“. Какво имам предвид? В живота на някои хора тези спомени условно казано се събуждат и оживяват, добивайки собствен живот вътре в психиката на човека. Това означава, че човекът може да живее съзнателно на дневна база нормално, но в душата му събудената емоция от миналото му да го завладее. Тези емоции сами „не си тръгват“ и не могат сами да си „отидат“. Никой не може сам да се справи с детската си травма. Това може да направи само обучен специалист. Веднъж оживяла, детската травма си „има собствен живот“. Според мен непроявилите се през психична патология детски травми най-вероятно постепенно генерират голяма част от нашите телесни болести. Казвайки това, заявявам, че това е само мое становище, което в бъдеще вероятно ще бъде подложено на по-сериозни, системни проучвания.
В практиката си работя с тези състояния ежедневно, а феноменът изисква по-сериозен ресурс от моя собствен. При всяко положение имаме ли сезонност в някое афективно състояние, то е добре да бъде изследвано по-обстойно. Възможно е причината да е в настоящото житейско състояние на индивида, което той не намира сили да промени. Това е сериозно основание за една продължителна депресивност, та даже проявена и със сезонност. Медикаментите са изключително важна част от лечението. Препоръчвам да не се пренебрегват, особено при депресивни състояния. Така също намирам за не по-малко важна нуждата и от индивидуално отношение към човека с психотерапевтично навлизане в нужната дълбочина в психичното състояние. Да не забравяме, че душата има дълбочина и собствен живот, който за съжаление често пренебрегваме, заети с важните ни ежедневие, планове, идеи. Много общо казано считам, че почти няма нелечими болести, но пък нелечимите хора са много. Хипократ, който е считан за баща на съвременната медицина е учел учиниците си така: „преди да започнете да лекувате някого, запитайте го дали е готов да се освободи от онова, което го е разболяло“.
