Накарай детето да учи!

Из „Чернови за вестник Телеграф“.

На въпрос: Как да накараме децата да учат и да не ги разглезваме прекалено много? отговорих: Прекрасен въпрос и благодаря за него! Защо благодаря? Защото повечето хора мислят, че децата „трябва да бъдат накарани да учат“. Да накараш някого означава да го принудиш да прави нещо. Принуждаването е противоестествен за мен метод. Няма по сигурен начин да отвратиш някого от правенето на нещото, рано или късно. Въпрос е просто на време. Интересният въпрос според мен е: „как да увлечем детето в правенето на нещо и как то да стане интересно за него?“. Когато правим нещо интересно то е задълго, защото интересът ще продължи, а където е интереса там е и вниманието и тогава правенето е и ефикасно, и качествено, и естествено за природата ни. Обратно, когато накараш детето да прави нещо възниква съпротива и му създаваш негативна нагласа. Само това му е достатъчно, за да развие невъзможност да погледне на ученето като на нещо интересно и полезно, а и няма да го направи качествено. Възникналото отношение се запазва и „трябва“ като алтернативата става неизбежно. Не казвам, че в живота не се налага да „трябва“ да правим неща. Тук интересният въпрос е: „как да бъдат сведени до минимум тези „трябва“ неща“. 

Ако искате детето да учи, седнете до него и четете и учете с него, не постоянно разбира се, но е важно да имате връзка. Разговаряйте, обяснявайте и събудете интереса му. То после само ще продължи без вас. Ако детето няма интерес към даден предмет, потърсете какво му е интересно и научете и говорете за него. Ние сме различни и имаме различни заложби, способности, а оттам и различни възможни интереси. Кои са те, според мен е интересно занимание и за родителите и за бабите и дядовците, имащи времето и вероятно мъдростта и търпението да изследват малките човеци. И ако с детето от малко е общувано здраво, то ще прехвърли някой ден този здрав модел към собствените си деца и внуци. Каквото си видял като малък, това правиш когато пораснеш. Ние „си купуваме“ безкритично от родители, баби и дядовци житейските модели, с които живеем цял живот. Винаги в практиката ми с психична патология е безкрайно полезно да е имало в живота на човека мъдри родител, баба или дядо, показвали здрави модели на общуване и отношение към живота. Безценен ресурс е здравият пример.

Колкото до „трябва“ нещата,  да се научи детето, че в живота има и такива е наистина важно и нужно. В живота няма само игра. Животът налага понякога нещо да „трябва“ да бъде направено. Моята лична стратегия е да направя първо приятните неща, които ми се правят, а после да си кажа, че сега ми е нужно да направя и „трябва нещото“, защото няма кой да ми го свърши. Така по-скоро възприемам тези неща като другата част от голямата „игра“ на живота, която сме дошли да „играем“ докато сме живи. Голямата роля на бабите и дядовците е да обяснят постепенно на детето тази двойственост на живота, за да може то да приеме нуждата да свърши необходимото, а не само играта, за да порасне със здрави отношения към живота си и онова, което прави в него. Така в живота „трябва нещата“ постепенно изчезват, а остават нещата, които искам и които ми е необходимо да направя. Така изчезва детската съпротива и необходимостта да „трябва да накараме децата да учат“. Много важно е какъв тип отношения разгръщаме, а за разгръщането на нещо здраво е нужно време и коректни отношения и поведения. Те са нужни и по въпроса: „как да не бъдат разглезвани децата твърде много?“

Здравите, мъдри отношения и поведения към детето изграждат у него същите отношения и поведения, тоест у детето се изгражда усещаното за здрави „граници“. Глезеното дете няма усещане кое, колко и докъде може. На него всичко му е позволено. То се глези или защото не са му показвани граници, поради факта, че с него не е общувано здраво или защото са му поставяни такива прекалено силово и то ги престъпва на инат. „Не“ е усещане за граница, която здраво се показва с пример предимно. Стигне ли се до употреба на думата „не“, означава че са минати граници и нещо липсва в модела на общуване с детето или то пробва някой нездрав модел, като последното също е нормално. Ние учим от опита и на практика децата неперкъснато опитват. Има моменти, когато границата „не“ е важно да се постави категорично, но колкото по-рядко се налага, толкова по-добре и за възрастния и за детето. Вместо с „не“, лично аз предпочитам да поставя граница с въпрос, който ще предизвика промяна в поведение или отношение чрез осъзнаване. Така уча детето не само на конкретна граница, а и на осъзнатост въобще. Осъзнатият човек живее качествено по-различен живот от неосъзнатия.