Приказна Коледа или приказка за празника
По традиция сякаш, в последните години забелязвам как се вглеждам в същността на празниците. Този материал е резултат на едно предколедно прозрение, което бе доста събуждащо, поне за мен. Той е поглед към „задния двор“ на Западната цивилизация, в която все още сценографираме и режисирамe приказки. Същността на тези приказки ние обикновено не живеем ежедневно, а изживяваме наужким само по празници, колкото да си напомним, че тези същности са ни нужни и съществуват. И за да съм по-ясен, впечатлиха ме два взаимосвързани феномена. Първият е как живеем истината на духовната пустота, отчуждението и липсата на обич, които даже често се заблуждаваме, че имаме. Вторият е как доброволно си режисираме техните проекции под формата на приказки – религиозни(Рождество Христово, Великден, религиозни шествия и всякакви ритуални действия), потребителско-забавлечески(Коледа, Пътят Камино, карнавали…) и други. Изживявайки ги за кратко време като на игра, попълваме с топли чувства и надежда в душите си онова истинското, което не умем да си дадем един на друг, а и на себе си в регулярния ни живот.
Така не живеем честно, а живеем назаем, генерирайки дефицити целогодишно и чакаме съответното празнично, разбирайте приказно изживяваме, за да си набавим дефицитните чувства. Ще кажете, че с тези карнавали и шествия животат ни става по-цветен? Да, така е. И на мен ми харесва. Не споря, но самата помпозна цветност сочи компенсация. Една масова компенсация, в която всички участват с надеждата да запълнят „дупките“ в душите си – кой за сигурност, кой да се почувства значим – видим с нещо за някого, кой да усети топлата атмосфера на заедността, на споделянето и щедростта. И забележете, всичката помпозност, цветност и важност на тези представления носи абсолютно белега на материалната пищност. Защо? Защото липсва богатството на ежедневното духовното изживяване. Даже тези представления се ползват по разнообразни начини за допълнителни стокообороти от онези, които умеят винаги да се възползват в материален план. Така приказното върви ръка за ръка с материалното, а духовното изживяване е в чувстата събудени в душите от приказния ритуал и така е компенсация на духовни дефицити в ежедневния живот.
Приказките са за децата, знаят всички, но се включват с охота в тях, кой за забавление, кой да си компенсира дефицити, кой да спечели пари. Да, всеки участва със своята мотивация, но така или иначе всички участват в „пиесата“ и това е видимо в масовостта на приказното мероприятие. В тези приказки всеки и всяко нещо има точното място, даже повечето неща си имат цена. И за мен по-страшното е, че даже не се замисляме за същността на този показателен за обездуховностяването на обществото феномен. Той става все по-пишен от десетилетие на десетилетие, с натрупване на материален ресурс в цивилизацията. Така се опитваме да направим компенсациите си по-значими, защитавайки обездуховностяването и материалистичната посока на цивилизацията, но не можем да скрием същността на процеса. Всяка компенсация се превръща рано или късно в болест и по-скоро болестта – следствие от дефицитите пробива през компенсациите с грозното си лице, за да ни напомни какви сме и какво вършим, как живеем.
И с всички тези думи не просто критикувам, аз също участвам в празниците. Обичам Коледа или по-скоро Рождество Христово, обичам Великден, обичам 24ти май – Деня на писмеността ни и Празника на будителите. Разбирам светлата страна на празниците. Те утвърждават важни човешки и обществени стойности. Празникът е важно, ритуално повтарящо се действие с общностна значимост да събира хората заедно и ги обединява. Всеки празник създава определен тип отношения и с това свързва хората в общност, общество. Обществото не е просто сбор от хора управлявани от законите на държавата, а преди всичко хора обединени около общи стойности, които формират общата култура, а тя е начинът на живот. Всичко е свързано и така важно. Обичам празниците, но опитвам и да не се самозаблуждавам. Опитвам се да разделям светлата от тъмната страна на нещата и да съм истински. Опитвам да живея истинските стойности ежедневно и така истински както ги усещам. Доколкото мога. Опитвам се да виждам компенсациите и да ги избягвам, защото зная, че след тях идват декомпенсациите (срив следствие на изчерпване на компенсацията), а в тях са болестите и страданието. Просто опитвам и се уча да живея. Да, намирам думата „опитвам“ за подходяща.
