Национален анализ Част 7. Духовните ресурси на българина. Бъдеще.

В търсене на бъдеще или за мечкаря, мечката и духовността като път

В края на всяка част от Националния анализ ще намерите линк за препращане към останалите

Вече година след началото на националния си анализ, публикуван дотук в шест части в личния ми блог „Човек среща човека“, не спирам да мисля върху темата: „как може ние, българите, да излекуваме щетите от травмите, нанесени ни в миналото“. Алгоритъмът на всеки терапевтичен процес включва три основни въпроса: „какво“, „защо“ и „как“. В първите шест части на националния анализ описах виждането си като отговори по първите два въпроса. Сега дойде време да обобщя онези неща, които намерих у мен като отговор на третия въпрос: „как“. 

За духовността

Многократно си спомнях онова, което нашите духовни учители са казвали – че бъдещето на българина е в духовността. Чудех се защо ли. Ако се замислим за това какво е духовността, бих казал много простичко и общо, че тя е психичност, тя е отношения, поведения, намерения, нагласи, взаимоотношения. Тоест, тя е всичко нематериално в живота ни. И ниската духовност е негативност в изброените неща, а високата духовност е тяхната позитивна и конструктивна страна. Затова и в образа на Христос събираме всички позитивни черти, а в центъра му е любовта. Обратният образ е на дявола, но той не е обект на молитви. Така във вярата си търсим духовното извисяване, а не духовно принизяване. Ние сме малък народ, но явно доста жизнен, ако погледнем историята. За жизнеността ни към настоящия момент съм изпълнен с известен скептицизъм, гледайки състоянието на хората в последните десетилетия, но ако искаме още история, ще ни се наложи да преоценим къде сме, какво сме и искаме ли бъдеще. Да, ние сме малък народ и единствено в духовността можем да пораснем много, да бъдем стойностни, видими, а не в материалното. Виждам от години все повече хора – интересуващи се, четящи, учещи. Здраво ядро има, и то се разраства, история на духовност и практики имаме също, но нека се огледаме какво се случва в настоящето.

Сценария

„Робът се бори за свобода. Свободният човек се самоусъвършенства“. Тази мисъл ме въодушеви като ключ към загадката. Ако погледнем реално на ситуацията в България, проблемът е, че тя вече не е и робска, а панаирджийско-чалгаджийска. Народът прилича на безгласна мечка, водена от жесток мечкар на халка за носа. Мечкарят свири на гъдулката си и мечката играе каквото ѝ заповядат. Виждали ли сте тази потресаваща картина от миналото? Мечката е привързана с халка за носа към недълъг дървен прът към колана на мечкаря. Накъдето той мръдне, натам тръгва и мечката и така тя уж „играе“ под звуците на свирената от мечкаря музика, но всъщност следва халката и по-малкото болка. Бях чувал за това балканско панаирджийско явление, но когато го видях преди десетилетия, бях потресен дълбоко от жестокостта и изобретателността на примитивния ум на водещия я ром. И хората ги наобикаляха и се забавляваха, а жената на мечкаря събираше в торба монетите, подхвърлени от веселящите се. 

Това е едно метафорично представяне на ситуацията на българина днес, макар и доста десетилетия след изчезването на мечкарите и мечките. Просто сцената се развива в днешни години на социално ниво, страната е панаирът, народът е мечката, а онзи тъмен субект, който я води вързана на колана му чрез институциите, държавата, умело свирещ музиката си на гъдулката (медиите) е толкова мъгляв, че организира сцената безотговорно и жестоко десетилетия наред. Всъщност на социално ниво това представлява един болен комплекс от интереси и властово-финансови взаимовръзки, в които всеки има своята роля и получава своето. Да, и мечкарят, и жена му с торбата и гъдулката, и сеирджиите – всички получават своята полза. Даже мечката. Учудвате ли се? Мечката е обикновеният човек, който чака заплата, пенсия, социална помощ, надбавки и всякакви „трохи“, заради които „танцува“ както му кажат. Замислете се защо схемата работи безотказно в продължение на десетилетия, макар и под формата на представление, в което същинското боричкане е кой и къде да се позиционира в йерархично-властовата и финансова схема. Иначе панаирът си върви. Болна история в едно болно общество с незряло самосъзнание. Парадоксът е, че сами го разиграваме и позволяваме и причиняваме.

Вероятно мечкарят има основателни причини за панаирджийското си изпълнение и да признаем, прави го много добре, но има едно голямо „НО“. Това е фактът, че този тип представление убива обществото като социални взаимовръзки на принадлежност, организирани около някакви истински житейски ценности. Замислете се за ролята на мечкаря от площада. Той не се интересува от мечката или поне доколкото тя е просто стока и средство за изкарване на пари от внимание на панаира, а и откъдето мине през населените места. Много хора възприемат днес социалната ситуация в държавата за циркаджийска и едва ли не се забавляват заедно с мечкаря и жена му (административно-икономическата клика), която алчно гледа в ръцете и джобовете им. Проблемът е, че както мечкарят срива психиката на животното с алчността си и отнемане на достойнството му, така и днешните „мечкари“ сриват достойнството на българина и не просто го правят роб, а го изтриват като присъствие от картата на Европа, искайки му се да потъне „в дън земя“ от срам и обида. Да, когато загубиш достойнство, губиш самоуважение и уважението на околните и те спират да те виждат. Изчезваш. Даже сам спираш да се виждаш.

А сега накъде?

Дааа, у нас „робът“ даже още не е започнал да се бори за свобода, но има една прослойка хора, която чете и се интересува, будна е и наблюдава процесите. Дълбоко против съм послания, че виждаш ли ние българите ще изчезнем, защото нищо не става от нас. Тези послания само дъпълнително обезверяват и без това отчаяните и склонните към отчаяние. Вярвам, че скоро ще дойде момент, когато „мечката ще седне въпреки халката и ще замахне с лапа“, а „мечкарят“ ще изпусне „гъдулката“, а после и „повода“. Ако това не се случи, „мечката“ умира, представлението ѝ свършва, а на нейно място на „панаира“ ще дойдат други, разбирайте – други народи. Дълбоко вярвам в „събуждането“ на повечето участници в днешния грозен сценарий. Мазохизмът на българина е пословичен, а в гнева, потиснат от него, както и в разбирането за ситуацията и слабите ѝ страни, е ресурсът му да намери сила да „замахне с лапа“ или по-скоро умно да се „откачи от халката“. Самоусъвършенстването и зрялото проглеждане за абсурдите на ситуацията са средствата да бъде намерен път навън от нея. В онези хора, които четат, гледат и се интересуват днес, има все повече ресурс за проглеждане и за зрели, мъдри реакции. Ситуацията е патова и това също е ресурс. Правиш нещо не просто за да оцеляваш, а за да си осигуриш здраво бъдеще – за себе си и децата си. И мечкарят и жена му с торбата са жестоки и нямат морал, а само ниски интереси. Какви са интересите на мечката е въпросът и дали тя осъзнава сериозността на ситуацията, както и дали има интелекта да се откачи от повода? По-скоро ще й бъде помогнато умно. Намирам за важно сега всички да осъзнаем смисъла на думи като чест, отговорност, достойнство, бъдеще и общност. 

Морихей Уешиба, създателят на айкидо, казва в края на дните си, че през живота си победил всичките си противници, но осъзнал, че било глупаво. Важното било да победиш себе си. Да осъзная болното у себе си и наоколо като факт, за да го оценя и избера да се идентифицирам с него (да продължава да съм част от него) или да го отхвърля, да му се противопоставя? Време е да разберем, че никой не ни е виновен. Ние обичаме да търсим вина у другите и това е сериозен капан, за да бъдем манипулирани и да манипулираме. Ако се освободим от вината и се вгледаме отговорно в себе си, ще открием нужния ресурс да излизане от ситуацията. Какво не виждаме? Какво у себе си не искаме да видим? От какво се страхуваме? Кое ни пречи да имаме здраво общество и как всеки от нас участва в този саморазрушителен процес? Ето някои въпроси, а има и други такива стойностни, отговорите на които биха ни помогнали. 

Обществото ни е тежко болно от много години. Много мечкари се изредиха да ни развеждат по панаирите, за наша сметка и в тяхна полза. И като че ли парите станаха единствената стойност и морал, а взаимоотношенията и истинските човешки ценности се превърнаха в разменна монета за добиването на още пари. Ще намерим ли сили да се огледаме, да видим, да се освободим, за да върнем човешкия си морал, а с него и достойнството си? Лично аз намирам алчността за власт и пари за големия мечкар, а онези криещи се зад анонимност или арогантна безпардонност негови проводници в реалността на страната ни, само за директните му проявления. Интелигентните хора са нужни днес на нацията, за да намерят ключа към халката на мечкаря. 

Подходи

Осмиването и вицовете са позитивен начин на отхвърляне на негативни модели. Заставаш над нещата и ставаш по-голям от осмиваното. Неслучайно у нас вицовете са значима част от живота ни и от много десетилетия имаме основания с тях да казваме, че виждаме ситуацията. Но дали само те имат ресурса да ни отворят очите, или твърде много сме свикнали предимно с тяхната забавна част, отколкото с поучителната? Какво като виждаш проблема, но не правиш нищо, за да се справиш с него? Нужно е, мисля, да си спомним как Махатма Ганди върна Индия на индийците. Просто тръгна и хора го последваха мирно и ставаха все повече и повече. Милиони индийци в мирен поход за свобода. И англичаните отстъпиха, защото бяха срещу живота, в ролята на мечкаря. Намирам за нужна мъдрост сега, а и винаги, но особено сега. И не е нужно да копираме индийския пример, а да се върнем към корените си, към хорото, където сме хванати за ръце в кръг с лице всеки към всички. Нашият модел има някои предимства. В хорото всички са равни, всички са хванати за ръце, гледат един към друг открито и никой не е отделно, така то е символ на сплотена общност. Въпросът е около каква стойност ще завъртим хорото. 

Имат основания и Бай Ганьо (погледнете предходните части на анализа), и мечкарят и жена му, и сеирджиите по панаири и площади за ролите си в този спектакъл. Всеки имаше досега своето основание да стои в болния комплект от роли и на дребно за себе си беше прав, макар и с болни мотиви. И всеки е в правото си да има своето основание, но първо има неща над всички тези основания и то е страната ни, обществото ни, живота ни, децата ни, бъдещето ни. Второто важно нещо е да знаеш кога да спреш. Наричат това умение мъдрост. Навлязохме в нови, много различни от досегашните времена и болните модели вече няма да са витални. Кой е прав и кой е крив и докога ще „седим на една черга“ и всеки ще я тегли към себе си? Така ли правят околните ни народи? Особен народ сме ние – глупаво-доверчив по детски, стар народ, народ от силни индивидуалисти, но със слабо общностно чувство, силна емоция, жадна за забавление, но и като че ли и за тихо мърморещо страдание, казващо: някой трябва да дойде да ме оправи. И други народи го правят, оправят ни, но по техния начин и в тяхна полза. Погледнете чии са банките и много от заводите у нас. И всичко това също е ресурс, защото ражда болка – сериозно основание за порастване и проглеждане, за помъдряване. Болката отваря пътя на духовното развитие, тъй като зад нея стои въпроса: „защо ме боли“. Болката дава шанс на човека да се събуди за самия себе си или го убива.

Отново към духовността

Името на продължителната болка е страдание. То е онова, пред което сме изправени, ни се налага да направим избор – да трансцедираме към друг начин на живот и общуване, или да изчезнем. Да, ако се оставим на страданието, в него се счупваме и изчезваме. Както казва известен японски писател: „болката е част от живота, но страданието е въпрос на избор“. Страданието е трамплин за нагоре или пързалка надолу. То пречиства и доближава до Халметовската дилема: „да бъда или да не бъда“, разбирайте – и до решението за това кой път да поема. Ние избираме. То е стимул да се научим да учим – да се освобождаваме от негативни модели и да усвояваме позитивни. Ние сме в програма за еволюция на съзнанието, много по-ускорена от тази на всички останали видове на планетата, защото можем да правим избори за разлика от тях. С това хората притежаваме и възможността да се самоунищожим по-бързо, което прави нуждата от отговорност към живота и себе си огромна. 

Да учиш е духовност и учител е най-високото ниво в духовната йерархия. Всеки, интересувал се от корените на духовността, знае, че болката е основание за трансформация и пътят на трансформацията от ниско към по-високо духовно ниво минава пред болката. Духовността е пътят на израстване с трансформация на негативните и така нисши, примитивни мотивации, намерения, отношения, поведения и взаимоотношения към позитивни и така конструктивни – висши, утвърждаващи живота такива. Да, ние, българите, сме си отгледали страдание. Чудесно! Важно е да не забравяме, че живеем в бинарен свят и когато умееш едната полярност, имаш ресурса и стартовата позиция да усвоиш и другия полюс. Погледнете всички негативни черти, изброени от мен в частите на този анализ и моля, не ме съдете. В тях е скритият ресурс на българина. Въпрос е на решение да се откажем от тях и да развием позитивните и коструктивните.

Отговорност

Ние сме способен народ, даже в това да вървим упорито към дъното. И това е умение, съдържащо в бинарността си своята противоположност. В духовността е растежът ни и там е нужно да са носочени фокусите ни, защото в нея няма ограничения, а възможностите за разгръщане на практика са неограничени. Не сме голям народ и затова ни се налага да сме умен народ. Нужна ни е посока и път, ако желаем бъдеще. Дали ще го пожелаем обаче, ето това е въпросът, който ме вълнува. Ще продължим ли като досега и ще продължим ли свободното сриване в пропастта до изчезване, или ще ползваме ресурса си, както и традициите си, историята си, и човешкия си морал за духовно израстване? Ето въпроса ми към всички читатели на този анализ, без значение каква роля играят – мечкари и алчни съпруги, мечки, Бай Ганьовци, сеирджии, отчаяни мърморковци, всички. На един „площад“ сме, в едно общо „село“ и съдбата ни ще е обща, независимо от избраните досега индивидуално болни роли.

И ако досега времето, в което живяхме, позволяваше тази постановка, оттук нататък влизаме в ново време и са ни нужни нови, здрави и жизнени модели. Винаги си спомням Никос Казандзакис с думите: „Кой е правият път, отче? Стръмният синко, стръмният“. Това е пътят, по който полагаш усилия за развитие, грижиш се за него. Ето на този път считам за нужно да се научим да вървим, вместо да се оплакваме и лъжем себе си, а и един друг. Лъжата разболява, а истината лекува. Само с честност ще върнем достойнството си, а с него и уважението, които да ни изведат към бъдеще, към нашето бъдеще, а не към нечие чуждо.

Оттук може да отидете на Част 1 на Национален анализ: Да се събудим, ще изчезнем!