Родител или Приятел?

По Чернови на интервю за puls.bg

Може ли родителят да бъде приятел и какъв е по-важно да бъде – родител или приятел? С какво се различава едното от другото? Коя роля е по-добрата? Задължително ли е родителят да изгради авторитет, или можем да се справим ефективно и без такъв?

Относно до ролите родител и приятел, всяка от тях има своята стойност. Родителят не е приятел, той е учител. Няма „по-добра“ роля, има просто целесъобразна роля, която родителя избира със зачеването на дете. Във взаимодействието родител-дете, родителят е нужно да стои в топлата и приемаща роля на родителя, но запазвайки позицията на авторитет. След двадесетгодишната възраст на „детето“ е добре за него да излезе от тази роля, както и досегашният „родител“ да излезе от своята. Всъщност родителят излизайки от родителската роля създава условие детето му да напусне ролята дете и да преходи в ролята на зрял човек. Смисълът родителят да слезе от авторитетната позиция е досегашното дете да стане този авторитет за себе си, за да го разгърне и след това да се превърне в авторитетния, обичащ следващ родител. Колелото се завърта, ролите се сменят, но докато си в роля я „играеш“, за да остане и другия в ролята си и процесът на възпитание на следващия човек да завърши. Оттам нататък новият зрял човек влиза в ролята родител и я продължава, съответно на възрастта си, и обществото се самовъзпроизвежда и развива. Здравият вариант е „ученикът“ да надрасне „учителя“.

Само след свършване на периода на възпитание, в който двете страни: „родител“ и „дете“ са нужни за процеса на израстване, е възможно да се появи и равнопоставената приятелска роля. За съжаление много хора днес смесват ролите и пропадат в неумението си да стоят коректно и стабилно в ролята си до постигане на желания резултат. При всяко положение е нужно да се знае, че „родител“ е водещата роля, а „дете“ е водената роля. При провал се е провалил родителят, а не детето. Детето става водена част от провала. За съжаление у нас в България ролите се бъркат, подходи се подценяват или насилват или неглежират, а най-често ролите „родител“ и „приятел“ се смесват или удължават доживотно. Нужна е осъзнатост за ролята и мъдростта да не я напускаш, а здраво и уверено да стоиш в нея.

Преди време често чувах коментари по повод на млади родители: „деца деца гледат“. Често младите хора правят деца, преди самите те да са готови, преди да са станали авторитет за себе си самите. И често това се дължи на авторитарни и вкопчващи се родители, родителстващи доживотно или на липсващи родители, разбирайте на родители, които не са били самите те в ролята си. Големият проблем тук е, че докато някъде и в нещо се чувстваш непораснало дете, то никъде не можеш да се почувстваш родител. Част от детето у теб винаги ще е дете и ще бърка по детски, очаквайки някой авторитет да му каже какво и как да направи. В такъв случай не си в авторитетната роля да поемеш отговорността да знаеш какво и защо правиш, и да го направиш. Истински зрелият човек е цялостен и затова е стабилен. Затова може да устои на предизвикателствата в ролята „родител“, в която да е едновременно топъл, разбиращ и подкрепящ, но и категорично авторитетен. Приятелите са равнопоставени, докато родителя и детето не са. Нужно е да разберем смисъла на моделите, за да преминем здраво през тях свършвайки онова, което всеки от нас има да свърши в своя. Само тогава „колелото се завърта“ по здрав за всички начин в новите роли.