Първите седем години
По Чернови на интервю за puls.bg
Когато говорим за възпитание на детето е ясно, че пряка роля и отговорност носят родителите му в неговите първи седем години. Защо са толкова важни тези първи седем? И валиден ли е все още този възрастов отрязък като основополагащ за възпитанието и формирането на личността на детето?
Първите седем години от живота ни са доминирани от подсъзнанието, което е нашата първична психика. Тя не се учи от учебник, а първо – чрез примера и второ- през опита. Тя наблюдава и копира модели. Онези от тях, които са й полезни, се интегрират и се превръщат в навици. Освен това през първите седем години е установено, че се формират най-важните възприятия, както и травмиращите фактори оказват най-значимо въздействие върху детето. Психиката още няма зрялата стабилност характерна за личностовото ниво от по-късната възраст. В първите седем се формира характера, а той представлява набор от отношения и поведения, абсолютно несъзнавани, които ние изживяваме цял живот без да осъзнаваме, без да се замисляме. Това явление е абсолютно реактивно и има стойност на набор от навици. Психиката ни е многопластово формирование и фазите ѝ на развитие следват във времето закономерности, заложени в собствената ѝ програма за развитие. Това не може да се промени за вида ни. Може би след стотици хиляди години ще е друго.
Неслучайно, а и свързано с казаното в горните редове е ролята на родителите. Те са хората, поканили детето с любов на този свят и те са тези, които създават най-ранната среда за началото на неговото формиране като човек. Цялото по-нататъчно личностно развитие стъпва на „първите седем години“. Те са годините на ранното ни психично развитие, в които най-важните части от психиката ни се появяват и установяват и в които се поставя стабилната основа. Всеки дефицит или травматична ситуация поставят тази стабилна основа под въпрос и се отразяват на цялостното по-нататъчно психично развитие на индивида. Важно е да осъзнаем значимостта на „първите седем“ като базов период и на родителската двойка като базов бинарен ролеви модел за пример на детето. Те са изключително важни и основополагащи. Всичко друго е второстепенно и последващо. И да не забравяме любовта, грижата и отговорността като база на възпитателния подход.
Против съм децата да бъдат карани да ходят на училище и да заучават неща преди седмата си година. Това ги невротизира. Наблюдавал съм такива деца. В първите седем години заучаването през примера и опита се случва през играта, като водещ преживелищен модел. Тя е естественият начин, през който детето уж на шега учи за живота. В нея то се отваря към живота, за да пробва житейските модели първо в безопасна среда. Имайки предвид, че то не може да поема отговорност, играта е най-удачният подход за заучаване във възрастта на тази все още незряла психика. Още нещо, играта е спонтанен метод за заучаване, в който детето само показва някои наклонности, които бъдещият човек би имал. С ученето от учебник и книга тази естественост се потиска и се появява твърде рано думата: „трябва“, която вероятно нанася най-сериозните цивилизационни щети. Нужно е да погледнем по-зряло на първите седем и мъдростта на живота, проявена в тях у нашите деца.
