От мен и за мен

ИНТЕРВЮ НА Д-Р РУМЕН КАКАРАШЕВ С Д-Р ВЛАДИМИР ПОЖАРАШКИ
От: https://dr-rumen-kakarashev.blogspot.com/2023/06/blog-post.html?m=1
• Завършва медицина през 1991 г. в София
• Специализира Образна диагностика и работи в Института за спешна медицинска помощ „Пирогов“
• Завършва Института за Неорайхианска аналитична психотерапия в София. Впоследствие се обучава в още три психотелесни метода.
• Практикува Телесна аналитична психотерапия
• Член е на Българското Неорайхианско Психотерапевтично дружество и е член на Борда на Директорите на Европейската Асоциация по Телесна Психотерапия (ЕАВР)
• Личният му блог е „Човек среща Човека“: https://dr-pojarashki.info/
– Д-р Пожарашки, хората Ви познават предимно като известен и търсен психотерапевт, обаче не знаят почти нищо за живота Ви. Какво ще ни разкажете за Пожарашкия род, за Вашите баби и дядовци, за Вашите майка и баща?
– Много мога да кажа, но многото е излишно. Добри хора, всеки с неговите позитиви и негативи. Интелектуалци предимно, работливи, добри, грижливи хора, винаги готови да помогнат. Научиха ме да работя и да давам. Взех много от тях, може да се каже и техен, но и мой продукт съм. Което не можах от тях да получа си го набавих от другаде. Виждам семейството като най-важната основа в живота ни. Там се раждаме, изграждаме и живеем.
– Почти всеки човек е преживял по-леки или по-тежки психотравми в детството си. Предполагам че и Вие не сте бил пощаден от тях…
– Никой не е пощаден, но това нито е възможно, нито е редно. Травмата има огромна стойност в живота ни. Тя носи болката, която да ни събуди да потърсим освобождаване от нея и в резултат да намерим себе си. Проблемът ни най-често не е в травмата и болката, а в това, че всякак бягаме от това да застанем честно и смело лице в лице с тях – с боричкане за материални придобивки на всяка цена, с алкохол, наркотик или купища лекарства.
– Какво дете бяхте и какви детските мечти имахте?
– Може би като много други – играех с други деца, четях много книги на всякакви теми и не обичах да уча неща, които не ми бяха интересни. Исках да се занимавам с моите неща. Четях много, може би защото живяхме в затворен свят, а може би защото имах нужда да се докосвам до истински стойностни и „пораснали хора“. Всеки събира своя „пъзел“, аз събирах моя.
– Завършил сте медицина и имате специалност образна диагностика. След това ставате психотерапевт. На рентген виждате костите и ставите, които с просто око не се виждат, а като психотерапевт „виждате“ душата на човека. Кога и как у Вас се яви желанието да виждате невидимото?
– Винаги, д-р Какарашев! Прекрасно е да видиш „зад“ нещата. Там е красотата или грозотата на причинния свят, но и истината. Знаеш ли истината, ти можеш да поправяш нещата или да помогнеш тези неща да бъдат поправени. То е като в една къща. Не е важно само отпред как изглежда. Видиш ли и задния двор, вече истински „виждаш“ стопанина.
– В кой момент се почувствахте пораснал и осъзнат?
– Момент? Не мисля, че чувството за порасналост е момент, по-скоро е процес. Даже намирам, че да си пораснал е малко тъжно, процесът е напреднал, „кошничката“ е понапълнена, свободното място за още неща не е вече толкова много. Често се чувствам на пет, като момче на пясъка, което докосвайки се открива нови и нови неща в него. Даже когато работя. Това любознателно изследване на живота ме зарежда. В този смисъл, не желая да „порасна“. Да си голям човек ми се струва скучно. „Пораснал“ е авторитет за пред другите, нещо като знак за онова, което могат да получат когато се докоснат до мен. Така че по-скоро чувствам се любознателен и с широко отворени очи за живота. Харесвам го. Нека другите кажат дали съм пораснал.
– Кои неща Ви стимулираха да се развивате като психотерапевт?
– Да разбера хората и себе си. Да разбера какво са Животът и Бог. Да разбера как Цялото функционира и как е устроено. Исках да разбера защо страдаме и можем ли да се „излекуваме“ въобще и ако може, да открия как. Да и може би онова моето, което коментирах преди малко – да поглеждам надълбоко зад външно видимото. Тази професия представлява дълъг изследователски процес, в който се чувствам жив.
– Кога и защо мотото на живота Ви стана „Обичам да обичам“?
– Не бих го нарекъл мото, по-скоро е начин. В един момент, не помня кога, открих че няма друг начин истински да се „доближиш“ до нещата. Само обичайки, можеш пълноценно да изживееш и да опознаеш нещата и хората, не само без да нараниш, разрушиш, а да им се радваш и възхищаваш. Любовта е чувството, което те придвижва напред към живота и те свързва с него по конструктивен начин. Не случайно Исус е обожествен. Идеята за любовта е все още нова за човешката „джунгла“, в която живеем, даже две хиляди години след него. Само практикувайки нещо, можем да го оценим.
– Написал сте книга за обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР) и това е изключително полезна книга, както за обикновените хора, така и за специалистите. Защо посветихте книгата си точно на тази проблематика?
– Много работя с тази патология. Работил съм с всякаква друга патология, но хората с този проблем за мен са изключително стойностни. В тях има огромен човешки ресурс и са сериозно предизвикателство, всеки по свой начин. Няма издадено подобно систематизирано описание на причините, механизма и смисъла на болестта, както и на личността под нея. Съдържа и много структурирани идеи за терапия и самопомощ. Също така, дава идеи как адекватно да се общува с тези хора, тъй като ОКР е сериозен фамилен проблем. Исках да им дам всичко това в достъпен стил, за да внеса разбиране, да им дам надежда. Затова създадох и сайта „ОКР Пространство“. Разбраният проблем не е толкова страшен.
– С какво съпругата Ви, Д-р Силвия Еленкова Ви плени и колко години щастлив семеен живот имате?
– Една истинска жена може да „пленява“ и то не само с едно нещо. Мъжът не се „дава“ лесно, но пък като откриеш нещо истински стойностно, то не е за изпускане. Съпругата ми е прекрасен човек с много качества. Не можеш да не я обичаш.
– Какви деца имате и по кои пътища на живота потеглиха те?
– Едно момиченце си имаме, лекар дерматолог, вече на тридесет и три години и със семейство. Колкото до пътя й, всеки потегля по своя път и слава Богу. Всеки прави своето житейско изследване.
– Коя е най-голямата радост в живота Ви?
– Самият Живот!
– А кое е най-голямото Ви разочарование?
– Нямам такива. Разочарованията ни тровят. Нито съжалявам за нещо, нито очаквам. Както пее Джон Бонджови: „Това е моят живот“.
– Психотерапията помага при много пациенти. Обаче, кога усилията на психотерапевта да помогне се оказват неуспешни?
– Психотерапия помага на хората въобще, не само на пациентите. Помага ти да се освободиш от стари погрешни възприятия за хората, света и себе си. Когато се изчистиш от „грешките“, ти ставаш по-добра версия на самия себе си. От опита ми, да помогна не съм успял само на хора, които не искат. Да искаш не означава да го кажеш, а да го поискаш със сърцето си. Неуспешни са опитите за помощ и при тежки психотични и зависими състояния. При тях човекът е неконтактен, неадекватен на реалността и личността, която е психичната структура, формираща желанията не функционира. Психотерапията е терапия чрез общуване.
– Каква е рецептата Ви за щастлив живот?
– Не давам рецепти и съвети. Животът и качеството му са лична отговорност. Само споделям. Моят път към щастието са думичките: достатъчно, красота, свобода, радост, любов, любознателност и съзидателност.
– Как минава един Ваш работен ден?
– В нещата, които правя присъствам на сто процента. Те са моите неща. Аз съм те и те са аз. Аз съм ги избрал. Не ги работя, живея ги. Изследвам ги, радвам им се, давам и получавам. Вероятно и при доста други хора е така.
– Къде обичате да почивате?
– Сред природата със семейството си. С приятели. На колелото си. Обичам да спя и да медитирам.
– Съпругата Ви работи в център по интегративна медицина, а Вие самият прилагате комплексен интегративен подход при терапията на пациентите. Не е ли време и останалите колеги лекари да пораснат и да осъзнаят, че прилагането на няколко метода на лечение дават по-добри резултати при един и същ пациент?
– Не мисля, че е моя работа на определям как да се лекува или да давам съвети. Имам право да говоря за себе си. За мен всеки метод в повече е допълнителна инвестиция от време, усилия и финанси. Дава, но и взема. Въпрос на лична визия за живота е какво си готов да дадеш и получиш. Аз лично считам, че когато си вложиш душата в работата си, се получават най-добрите резултати. Тогава не жалиш даваното и получаваш често и невъзможното, неочакваното. Всъщност тогава не работиш, а изживяваш случващото се. Тогава са доволни и даващият и получаващият.
– Посещават ли Ви възрастни и стари пациенти?
– Да, д-р Какарашев, посещават ме, но аз рядко работя с тях. Те вероятно или живеят добре с възрастта си и с предизвикателствата пред нея, или се справят някак си – както са намерили да се справят, но задоволително за тях самите, или се справят трудно, или самотно, или с помощта на близък. Работя основно с млади хора и около средна възраст. Според моя опит, хора над петдесет годишна възраст рядко търсят помощ. Всяка промяна изисква време и усилия, а с възрастта се адаптираме даже към болката и болестта. И всяко усилие, като че ли усещаме като свръхусилие. Понякога ми е жал като гледам колко упорито може да е човешкото същество в болката си.
– Обаче Вие както психотерапевт, можете да им бъдете полезен?
– Мога, разбира се! У нас възрастните хора нямат мисленето, че може да потърсиш помощ, за да успееш да промениш нещо във възприятията си и така да заживееш по-добре. Психотерапията работи с това, тя помага да се променят погрешни възприятия, мислене, болни емоционални отношения и свързаните с тях поведения, които сме наследили в миналото си, чак от детството. Тези условно казано „грешки във възприятията“ ни управляват несъзнателно. Докато сме живи може да се променят много от тях, но както вече споменах, зависи дали човекът желае. Няма ли желание, няма промяна.
Д-р Владимир Пожарашки, GSM 0884886608
Д-р Румен Какарашев, GSM 0886118686
БЛАГОДАРЯ НА Д-Р КАКАРАШЕВ ЗА ИНТЕРЕСА И ВСИЧКО НАПРАВЕНО ЗА МЕН!