Парадоксите на хорото, индивидуализма и завета на Кубрат. Национален анализ в два вектора. Част 1: Защо?

Проредица материали: „Национален анализ в два вектора“.

В последните години все повече се опитвам да анализирам съдбата ни като народ и народопсихологията ни в някакво динамично измерение. Винаги има два вектора – минало и бъдеще и това е така, защото всяко явление има причина и предназначение. Това са двата вектора на анализ, които винаги са ме възхищавали с логиката на взаимосвързаността си, която е логиката на протичащия между проявените полярности вътрешен процес. Също винаги ме е учудвало как често се опитваме да разберем едностранно същността на нещо без двете визии.

Защо правя всичко това, защо го пиша? Дълбоко вярвам, че когато сме наясно с полярностите в проявеното(важи и за личностовия анализ), сме пред откритие на процеса, а зад него винаги стоят причините и предназначението. От причините идваме и към предназначението си отиваме, а ние самите сме в потока между двете. Ако не осъзнаем тези явления, ако не им дадем име и не разберем смисъла им, ще изхвърчим от процеса в небитието, разбирайте от историята, от битието. И въпросът не е дали имаме право на история, на съществуване. Щом коментираме значи имаме. Въпросът е дали ще имаме и занапред такива като народ. Само осъзнатост може да ни помогне да останем в процеса и да реализираме неговата смислова стойност. Животът е целесъобразен. Онова, което няма смисъл, няма стойност изчезва. От всичко, което виждам, чувам и чета, ние сме в посока да „изчезнем“, не само като страна, а и като етнос. И така, време е за анализа. Всеки анализ започва с въпроси. Няма отговор без въпрос, няма осъзнатост без отговор. Ето и някои от въпросите, които ме преследват, като в този материал ще спра с тях, а в следващите ще продължа със същинския анализ:

Защо масово сме сме недоволни мърморковци, очакващи някой нещо да направи за България, да ни „оправи“, разбирайте моля да ни управлява добре, а имаме прекрасна и щедра земя, на добро място, на кръстопът в ъгъла на Европа(какзват, че дюкян се прави на кьоше). Защо тук хората безотговорно си правят каквото си искат, нехаят за случващото се или просто го наблюдават като парализирана от погледа на кобрата жертва, а имаме толкова кадърни индивидуалности с огромен творчески потенциал(толкова иновации сме дали на света), които могат да бъдат реален двигател на прогрес на обществото? Да, много са. Няма да изброявам. Огледайте се! Защо остана „Бай Ганю“ и отново властва, а толкова много стойностни хора избягаха?

Защо сме нехайни, безотговорни, непукисти, като че случващогто се наоколо(в страната, на улицата, у съседа) не ни интересува, а имаме поговорката: „когато мечката заиграе у съседа ще дойде и у нас“? Защо считаме за нарицателни за народопсихологията ни думи на шопа: „я не сакам на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле“, като въпросния „Вуте“ не е друг, а близкия, съседа, сънародника? Защо когато се появи проблем се скарваме, всеки обвинявайки другия в търсене на вина, отговорност, наказание, вместо да потърсим заедно решение на проблема и да потребим заедно ползите? Защо седим на една „черга“ – България, а сме я затеглили на милион страни и я „късаме“ безогледно и нехайно всеки ден, като че е безкрайна и „нескъсваема“. Къде ще отидем когато я „разпокъсаме“ и „разпродадем“? Заедно ли сме въобще или индивидуализма на българина е добил гротескната хайдушка форма, но не на хайдутина, защитник на бедния(ето я отново проекцията на националния ни инфантилизъм) познат ни от литературата, а на хайдука грабител и мародер, грабещ от същите тези, които очакват помощ и оправия? Защо въобще съществуват у нас „хайдуци“, случайно явление ли е и ще съществува ли ако има хора с „гръбнаци“, които да се изправят?

Защо толкова много знаещи и можещи хора избягаха в чужбина след деветдесета година на миналия век, когато имахме богата държава с работеща икономика и големи пазари(факт е)? Казват, че сме били 28-мата икономика в света. Защо гледаме с широко отворени очи навън към чужденците и чакаме да получим от тях нещо, когато видяхме, че те не дойдоха да ни дадат, а да вземат(дава се на дете, възрастния си взима, разбирайте, изработва нужното)? Алеко написа „Бай Ганю“ и вече столетие реалните ни национални „герои“, негови прототипи, убиват всичко интелигентно и стойностно в обществото така, както самият интелектуалец Алеко е бил убит от образци на „героя си“. Защо у нас съществуването им се смята за нормално, че даже им се „ръкопляска“ и се подкрепят да са „отгоре“? Това, че Алеко неслучайно остава в книжната ни история, а Бай Ганю е жив и здрав, червендалест, охранен и все още доволно „засуква мустака си“ под погледа на цялата нация не е ли национален парадокс? Защо е тук, какво ни казва? Той има своето основание да е тук, но какъв е смисъла? Нация ли сме въобще или сме се изродили в нещо друго? Защо сме пълни с парадокси и като история и като настояще, а сме пасивни? Защо? Защо? Защо?

Всяка реалност, колкото и да е болна, има своите причини. Парадоксът показва конфликтна ситуация, в която има болен казус и сама по себе си има разболяващ ефект, когато се стои дълго в нея, но там в нея има и ресурс. Не е ли вече доста дълъг пасивният ни престой във всякакви парадокси, както и разболяването ни в тях? Не е ли време да потърсим ресурса зад всичко това?

Защо сме такива невероятни индивидуалисти, а националния ни танц е хоро? Защо пазим притчата на Кубрат за снопа пръчки, които не можеш да счупиш, а се „чупим“ един по един, хванали се един друг шия за шия – в парламента, в институциите, във фирмите, на улицата, в семействата. Защо сме сложили гордия надпис: „Съединението прави силата“ над входа на парламента си, а вътре „пръчките“(депутатите разбирайте) вместо да работят на принципа на „снопа пръчки“ се „счупват“ от пререкания, разбира се не в полза на нацията? Защо вместо да „играем хоро“ хванати за ръце заедно, сме болни индивидуалисти воюващи отчаяно помежду си, всеки дърпащ в различна посока? Защо сме толкова големи индивидуалисти въобще? Случайно ли е? Това индивидуализъм ли е или е слепотата на съвременника, живеещ все още на принципа на оцеляващия в джунглата, където всеки е срещу всеки и ако не изядеш биваш изяден? Защо хорото е националния ни танц? Защо, защо, защо?

Защо винаги, когато у нас зазвучат звуците на хоро, всички почти стават и се хващат за ръце и се извива хорото, което някой води с кърпа в ръка(тя вероятно символизира знамето – каузата, смисъла, посоката), а останалите следват със същата стъпка? Защо музиката и танца ни обединяват, а живота не? Какво е нужно да се случи, та да се обединим, да сме заедно като един в живота? Каква ще да е тая „житейска свирка“, дето като засвири ще се „събудим“? Явно някой ще води, явно ще сме заедно или поне това ни е заложено в гените, тоест от него идваме и към него отиваме, но кое ли ще ни първо „събуди“, а после обедини? Май даже не ми се и помисля какво ще е то, но ако ще е, дай Боже да се събудим овреме, преди да изчезнем.

И такива моменти като качването на 53-ма българи едновременно и заедно на Килиманджаро, снимката на върха и клипа, на който всички просълзени пеят красивия ни химн ми дават надежда, че имаме ресурса да правим „чудеса“ заедно, че имаме волята да „катерим върхове“ заедно. Ето за този импулс и за смисъла зад него говоря като за ресурс и това е нужно да се улови, да се разкаже, да стигне до всички българи. Кое ги вдъхнови да вървят заедно нагоре? Кое ги разплака там горе? Дали е просто върха? За мен Килиманджаро в случая е символ на нещо, от което всички имаме нужда, но явно не умеем все още колективно да осмислим. Ако не го „видим“, „път“ към него няма да има, историята ни свършва, защото няма ли смисъл няма посока, няма ли импулс няма задвижване към нея. И да, не е ли време? А имаме ли време?

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.