Празничната трапеза – заедно отново след пандемията

ПОРЕДИЦА: Коледни, Новогодишни и Рождествени празници в човешките култури

И ето, пандемията е история. Да, има криза – финансова, икономическа, политическа, но не сме затворени, можем да се пътуваме, да се срещаме, да общуваме вече на живо и пълноценно, да сме свободни и заедно. Може би пандемията с ограниченията си ни научи да искаме да се събираме и общуваме като че ли повече от преди, а може би много хора харесаха да работят „онлайн“ и от разстояние. Да, някои професии могат да работят от дистанционно, някои срещи може да са „на екран“, социалните медии чудесно „уплътняват“ времето с виртуално общуване през „чат“ платформи и други чудеса на техниката. Не може обаче да бъде виртуална Коледната, Рождествената или Новогодишната трапеза. Тук „онлайна“ не „върви“. Важно е да се върнем към живото общуване и ако желаем да имаме принадлежност към семейство и род да седнем заедно на масата около вкусната храна, която да споделим също заедно.

Да виждам, мога отдалече. Да говоря и чувам мога отдалече. Да се храня с някого обаче е телесен акт изискващ близостта на споделянето на вкус, общо малко пространство наречено трапеза, на което дистанциите са близки, а от тях идва и близостта на изживяването. Различните сетива имат различна специфична дистанция на общуване. Мога да ви видя от километри, но мога да ви чуя от поне стотина метра. Да помириша обаче налага да се доближа на метър, два. За да докосна ми е нужна една ръка разстояние и по-малко. Да вкуся налага да поставя нещото в устата си, тост да приема. Така сетивата ни сближават в различна степен.

Проблемът на зрението като сетиво е, че бързо изгражда най-дистантната представа, подава я на ума и там тя се превръща във фантазия, която поради собствената си специфика да измисля светове и представи ни отдалечава още повече от обекта, субекта на наблюдение. Това е причината за нуждата не просто да говорим и се виждаме, а да се доближим общувайки пълноценно с всичките си сетива и така да изживеем празника с неговите близки, споделени стойности. Само с пълноценно(сетивно-чувствено-ментално) общуване имаме ясна представа за реалността и нейните стойности. В противен случай се отдалечаваме от нея и се „изгубваме“. 

Ще попитате: „А защо е важно да имаме принадлежност към семейство и род?“. Работя с много „изгубени“ хора – тревожни, депресирани, дистанцирани всеки в своя „филм“ и начин на изживяване на живота. Специфика на ума ни е да разглежда и разделя, за да разбере, след което да изгради „нов свят“. Умът ни еволюционно се развива. С това се разгръщат и вероятностите за „изгубване“ във възможните фантазни светове от представи изградени от него.

Считам потребността от принадлежност въобще, както и принадлежността към нещо реално за много важни. Принадлежността ни свързва, дава ни психично „заземяване“. Автоматично след като принадлежа мога да се идентифицирам какво съм. Там където принадлежа това са моите стойности и аз съм тях. Аз не мога да имам ясна идентификация без място и съответна роля, без опорни точки. Опората на групата(семейството, рода) дава принадлежността към времето назад(миналото) и напред(бъдещето) Така празничната трапеза, празника е отправна точка към стойности, минало, бъдеще и себе си.

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.