За уважението, достойнството, стойността и цената на българите

Предизвикаха ме с коментар. Благодаря, страхотно! Ще отговоря както умея – със слово.

Мисля, че ние българите не умеем да уважаваме, нито другите, нито себе си. И това не е от днес. То е било винаги. Атанас Буров е казал:“ Българинът ще стане велик гражданин на света в деня, когато зареже най-долното си качество – винаги да гледа да мине тънко и да не си плати справедливо за това, което получава.“

Когато ние българите се научим да уважаваме хората, които си знаят цената, ще се научим да уважаваме и себе си, защото чак тогава ще сме се замислили за своята собствена цена. Цени в България много, важното е какво получаваш. Ако стойността на онова, което даваш е висока, то цената е нужно да не я обезстойностява. И да, цените в България са ниски на повечето неща или поне бяха – на хляба, на ракията, на храната, на труда, на човека и живота му, на почти всичко. Как да се уважава човек европеец, когато получава под 700 евро пенсия? За справка, минималната пенсия у нас до средата юли тази година беше 190 евро след предходни увеличения. Не цените са високи, а оценката на българите е ниска.

Казвал съм на чужденци, които са ме питали каква е пенсията в България и онемяват, не можейки не просто за разберат, а изпадайки в конфликт със собствената си ценностна система. Как да живее достойно българинът, когато няма достойнството, че може да потребява спокойно нужното му? Уважаваме ли пенсионерите си? Уважаваме ли интелигенцията си, лекарите си, творците си, работата си, живота си? Не, в България не го умеем.  Затова сме на това „дередже“, както казват старите хора. И по-зле ще става. Само определени прослойки хора умеят да се уважават, а даже някои се свръхуважават, което също е проблем.

Няма достойнство без уважение, няма уважение без стойност, а стойността е духовна, разбирайте нематериална категория, чието измерение в материален план е цената. Не цената на лечението е висока, а българинът е докаран от обезстойностяването си до бедност и материална, и духовна, и поради това до шокова липса на достойнство, при което оскотява. Животните имат достойнство. И да бъдат убити умират достойно, борейки се. Ние българите сме „умрели“ безстойностно психически, преди биологично да умрем. И това има история.

Това наследство от социалистическото минало е нужно да се прекъсне. Социалистическата държава се обогатяваше за сметка на хората и особено на интелигенцията. Когато родителите ми получаваха месечна заплата като специалитти с висши образования няма 200 лв., шлосер в завод печелеше 750лв., а университетски професор печелеше около 500лв. Съжалявам, че го осъзнах късно. Така бяхме оценявани и тази оценка остана и ни смачка до опашката на Евросъюза и по доходи и по достойнство. Това е наследството ни, но не съжалявам за него. Нещо е нужно да ни предизвика да потърсим и научим какво сме и каква е стойността му. От нас зависи дали ще го направим или не. Собствените ни отношения и поведения формират стойностите.

За финал предлагам още една мисъл на Буров:“ Но аз не съм песимист. Аз съм дълбоко убеден, че каузата на България не е загубена, и бих желал да вдъхна във вас същата вяра, да повдигна вашите сърца, да ви дам малко от моя оптимизъм, защото оптимизмът е извор на вяра и енергия, а българският народ има нужда в днешния момент от едното и от другото, за да търпи, да се надява и да действува…“ И аз не съм песимист, но лично се надявам не да „търпим“, а да подходим със себеуважение и с уважение към истински стойностните неща и тях да ценим и подкрепяме активно, а не онова, което ни „пробутват“ за ценно.

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.