Никой не пие „от добро“, а уж „за добро“. Част 1

Д-р Владимир Пожарашки

Живот и зависимост

Въпрос който винаги е стоял пред мен относно зависимостите е как да погледна на тях. Твърде много противоречия открих в този тип проблематика. Забелязал съм, че едноаспектния поглед ограбва мен като терапевт, ограбва и зависимия, стеснявайки кръгозора не само за алтернативен подход на лечение, а за алтернативи на смисъл. Постепенно стигнах до многоаспектна позиция към зависимостта. Така формулирах и лекцията, за която ме поканиха от фейсбук групата „Един за всички, всички срещу дрогата“: Защо отиваме в зависимостта и какво ни носи тя. Значимост за индивида и колектива. Екзистенциални аспекти. Групата е създадена с убеждението, че проблематиката на зависимостите е един от най-сериозните и същевременно неглижиран от държавата ни проблем.

Това е линк към групата: https://www.facebook.com/groups/3602047546571165

Намерението ми е да представя едно може би по-различно становище или поне моето становище за зависимия в зависимостта, а също и една екзистенциална гледна точка за зависимостта, която е над личностно ниво. Обикновено гледаме на зависимостта от близостта на роднинската ни връзка и нашето страдание за близкия ни, който явно систематично се самоубива. Самият зависим обаче не я вижда по този начин. Как изглежда зависимостта му през неговите очи? Парадоксът е, че едностранчивият поглед към зависимостта сам по себе си ни прави зависими от него и неспособни да разширим погледа си за истинския обем на проблема.

Предлагам да променим ъгъла, да погледнем различно, също и през очите на живота, който иска да живее и бидейки свободен да експериментира, който се страхува, който страда и търси лек навсякъде и във всичко достъпно. Виталността му се изразява в цялата палитра между бинарностите: живот и смърт, щастие и болка, любов и омраза, и т.н. От практиката ми зная, че промяната на гледната точка носи по-мъдри позиции към проблемите и съответните им алтернативни решения.

В съвременния човешки свят има много неща за изживяване, както и начини да изживееш неща. Изобретателността на човешкия вид е огромна. Също така огромна е и изобретателността да се скриеш от живота в неща, като им се отдадеш, като „потънеш“ в тях. Да живея означава да ми се случва и изживявам. Затова сме дошли всички тук. Да живея означава да „пътувам“ през различни изживявания. Колкото по-разнообразни са изживяванията, които имам, толкова по-богат и наситен, пълноценен и полезен е животът ми. Така животът е път на изследване – опитване и откриване.

Има два начина да изживея нещата – външно, като реално изживяване и вътрешно като фантазия. Във външното преживяване аз участвам със всички сетива, чувства, мисли. Пълнотата на изживяване е реална с реални неща и хора. Това е изследването на хората живеещи пълноценно – пътешественици, изследователи, спортисти, хора работещи, активни, смели.

Във вътрешното преживяване не участват всички сетива, изживяването е чувствено и ментално, но нереално, защото не участват реални хора и места. Този свят е имагинерен, фантазен – филм, а изживяванията в него са състояния често наподобяващи медитативните и трансцеденталните. В такъв свят предимно живеят хората под влияние на обект, средство на зависимост – алкохол, наркотик, компютърни игри. Тук се крие и една от коварностите на зависимостта – привлича трайно човека да изживява основно нея, но света в който е въвлечен е далеч от реалния и дереализацията на зависимия се разраства ден след ден.

Зависимостта звучи: „без него не мога“. Това е обща черта на зависимостите. Ако не можете да спрете употребата на нещо или ако го спрете внезапно станете неспокоен, чувствате се като че ли нещо ви липсва, имате нужда отново да се докоснете до нещото, да го ползвате, то това показва, че развивате зависимост. Хората гледащи телевизия също донякъде са в тази група. Те „воайорстват“ условно казано през „прозорчето на телевизора“ какво се случва в живота на другите хора чрез филм, неможейки да си осигурят подобно изживяване лично. Така те преживяват вътрешно онова, което другите са преживели реално отново и отново и отново седейки на дивана в хола. Едва ли си дават сметка за това, че телевизорът им ги е пристрастил към този тип изживяване, а и това официално не е наречено зависимост, но притежава същата характеристика – да стеснява и ограбва живота чрез отдаденото на телевизора време. Спрете им телевизора за седмица и ще откриете, че са напрегнати, неспокойни и не могат да си намерят начини да „запълнят“ времето си с други интересни неща.

Каква е същността на зависимостта? Това е състояние на психична и може дори физическа пристрастеност към нещо или някого, към определен начин на живот, при което света и изживяванията като тип се ограничават до самото него. Така на практика зависимостта „открадва“ живота ни( вместо да изживяваме различни изживявания), а постепенно „открадва“ и способността ни да живеем и смелостта да се впускаме в изживявания. Губим и способността си да сме креативни в откриване на нови интересни и стойностни изживявания. Тя е фокус, който ни стеснява, ограбва, но пък е и фокус и начин на интензивно преживяване на самата нея. Разказите на хора преминали през зависимост са безценно свидетелство. Свидетелствата на индивидите за преживени от тях неща учат колектива какво да прави и какво да не прави. Така същността на зависимостта има не само индивидуално измерение като едно тясно и концентрирано изследване, а и като пример за колектива и индивидите в него.

По принцип уроците са повторяеми опити условно казано до безкрай или по-скоро до разрушаване на дадена система, ако тя не научи съответния урок. Явно в нашето общество, което в постсоциалистическите години реши да пробва всичко и безконтролно, сега учи уроци. Кога ще научим уроците на колективно ниво зависи не само от зависимите, а и от тези около тях, които могат коректно и активно да рефлектират проблема. Защо казвам това? Защото човек със зависимост не живее в реалния свят, той няма критичност и саморефлективност. Той е в „тунела“ на зависимостта, но близките виждат, чуват, усещат и могат да рефлектират видяното и почувстваното не само към засегнатия, но и към останалите. Нужно е да говорим, да споделяме, да показваме, да алармираме. Колко от засегнатите ще извадим от „тунелите“ на техните „изследвания“ е единият въпрос, но още по-важно е да го правим за другите, за децата си, за бъдещето си.

Продължава в част 2

Линк към част 3

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.