Страхът, кризата и обществото. Въпроси

Страхът е най-важното чувство пазител. Страхът от смъртта пази живота. А животът е дар, който си струва да се опази, защото е шанса да си свидетел на красотата сред която живеем, на красотата която имаме възможността да създаваме.

Много общо казано две основни чувства ни движат – смелостта ни движи напред, а страхът назад. Да си смел е много важно, даже е много важно смелостта у човека да е повече от страха. Очите ни са отпред, ръцете ни са така утроени, че да се протягат и хващат напред, а краката така, че да ни оттласнат напред. Ние сме пригодени като вид да вървим напред. Нито вървим назад, нито виждаме назад добре. Това е съдба, но и отговорност към живота в нас. Да се страхуваме не може да е съдба. Бихме застанали срещу природата си. И до преди две години не се страхувахме. Даже прекалено свикнахме да сме спокойни, сигурни, охолни. Даже свикнахме прекалено с улесненията за „вървене“ напред.

Но заживяхме в други години. Пандемия до преди месеци, сега война, да локална, но война в Европа – континентът на спокойствието, балансирания прогрес, цивилизован, сигурен, културен. Като да не е истина. Но е. И човешкият отговор е страх. Нормално е да се страхуваш в условя на несигурност. Заливат ни вълни от негативна информация, вълна след вълна. Видяхме вълни епидемични, вълни от бежанци, вълни от негативна информация за природни бедствия. Как реагираме обаче? Това е по-важното според мен. Дали да не се страхуваме въобще, като отхвърлим реалността или да се скрием от страх. Видяхме тези феномени по време на пандемията. Част от хората казваха, че няма Корона-вирус и че е измислица. Друга част се скриха и не се показваха за много месеци. Къде е истината? Как да подходим балансирано?

Мисля, че балансираният подход е в това първо да видим истината в лицето, колкото и да е страшна и да говорим за нея. Нужно е да дефинираме проблемите. Второто нужно според мен е да не се оставяме страхът или неадекватни реакции да ни владеят. Само тогава ще можем като общество да вземем адекватни мерки, и на обществено, държавно ниво и на индивидуално ниво. Третият въпрос е дали взимаме мерки и какви. Ето това вече е нужно да се поставя на обществена дискусия.

Какво имам предвид? Нека анализираме какво се случи по време на корона-вирусната криза! Имахме епидемична обстановка, дефинирахме инфекция, но се оказа, че не сме готови да се справим адекватно с нея. Не я познавахме. Учехме се да се държим цивилизовано като спазваме епидемични мерки, обществата се учеха да управляват здравна криза, здравните системи се учеха да лекуват вирусна инфекция и да функционират адекватно в тези условия. Учехме се в условия на криза.

Ако приемем, че тази криза свърши, а идват следващи въпросът ми е: готов ли сме да ги посрещнем по-подготвени. Дали епидемичната криза ни научи, че е нужно да отделим повече ресурс за публичното здравеопазване като обучени кадри, като леглова и материална база, като организация? Бяха отворени ковид клиники, но нямаха кадри. Млади, току що завършили лекари от студентската сакмейка бяха оставени да дежурят с по две сестри в столични клиники. Даже няма да коментирам провинциалните болници, където бяха съобщавани шокиращи факти. Нямаше достатъчно лекари, сестри, медикменти, информация как да се лекува, как да се подхожда при различните варианти на клинична картина. Хората се бореха колкото могат, но дали това е което могат наистина ако се помисли предварително.

Виждаме всеки ден по телевизията какво се случва – война, заплахи, природни катаклизми. Медиите имат грижа да ни информират и за тях и за скандалите в политическото ни пространство. Даже често ни заливат с повече от нужната информация и при това хаотично, с което нагнетиха прекалено много напрежение и страх. Това пък със скандалите в политическото пространство е абсурдно. Като че ли политиците ни се занимават само със себе си и с някакви неясни за хората „политически“ неща, в които освен повод за скандал – чий чии интереси обслужва, друго не виждаме. Дали обаче не вървим по същата схема като с ковида – да се справяме когато дойде.

Питам имаме ли готовност за следващи кризи. Какви кризи се очакват? Какво е нужно да направим за това? Като че политиците ни все още са в социализма с мисленето, че е роля на държавата само да взема мерки. Не, роля е на всеки от нас също да взема мерки и за това са нужни обществени дискусии, ако щете в подбрани групи специалисти или изявени общественици или отворени дискусии с по-големи групи хора. Вместо да скандалничите „по върховете“ господа, по-добре общувайте с хората. Виждаме ви и може би по друг начин ще ви видим, ако подходите към нас „обикновените хора“ но необичаен до сега начин – човешкият. „Слезте от високото“, там сте ниски. Като да влизаме във време когато България има нужда от „големи хора“.

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.