Тревожност, от къде идва и какво ни казва

Много хора страдат днес от тревожни разстройства и искат да научат какво им се случва, защо им се случва, как така им е дошло изведнъж, виждате ли допреди месец са си били супер, а сега, ужас. Ами да, хайде да я изхвърлим „на боклука” тази тревожност. „Искам да се махне!”  Добра идея! 

И започваме „да я гоним” с лекарства.  Антидепресантите, анксиолитиците и други са много известни и ефикасни средства. И вършат работа. В добрите случаи тревожността намалява постепенно и ни олеква. „Отиде си!” И продължаваме същия живот. Тук питам, а отишла ли си е? А за колко време?   

В не толкова добрите случаи, лекарствата се пият дълго, е малко са ни забавени реакциите може би, слагаме някое и друго кило върху теглото си, може би имаме и други нежелани симптоми, или  качваме дозите на лекарствата, ако започнат по-слабо да действат и отново идва по-спокоен период. Има и хора, които не могат да понесат лекарствата, при тях оплакванията от медикаментите са по-тежки от тревожността. Привикват постепенно, но не са „в кожата си”. 

Мисля, че първо е необходимо да разберем какво е това тревожност, от къде идва, какво ни казва, толкова ли ни пречи? Много въпроси, но всъщност интересни са отговорите. 

Тревожността е част от нас. Ние не можем да я „изхвърлим на боклука”. Тя е нашата вътрешна сигнална система, която, когато излезем на улицата ни казва: „огледай се, може да те блъсне кола”, или „внимавай, тук е високо, добре е да стоиш по-навътре за всеки случай” или „там зад ъгъла е доста тъмно, мини по другия тротоар” или „не се харесвам такъв, май е време е да направя нещо по въпроса”.  И когато тази сигнализация заработи, най-нормалното е ние да реагираме адекватно. Да, но тук започва проблема. 

Ние по някаква незнайна за нас причина не реагираме или реагираме неадекватно. Мислим си, че ще ни се размине?  Да, но не можем да излъжем онова живото в нас, което очаква адекватна реакция, за да отстраним заплахата. И тук настава драмата.   

Ние си мислим „е, голяма работа, едно предупреждение”,  или въобще не мислим даже за него. Е, усещаме се напрегнати, но  като отмине събитието, тревожността поспада. И така многократно, години наред.  Само че, само си мислим, че сме излъгали живото в нас, онова, което е ангажирано да ни пази. Тревожността всъщност само видимо е спаднала  на начална позиция, тя просто е останала на по-високо ниво.

И така година след година, тя постепенно се покачва неусетно за нас. Качва се нашата базова тревожност, която в един момент започва да усещаме, като неясно напрежение. „Ах  този лош стрес! Зная аз, той е виновен!”. Да по-късно ще кажа нещичко и за стреса като фактор, но е доказано, че моментния стрес е стимулираш психиката фактор, ако не е той ние няма да се развиваме. Тогава кой е виновника?

Виновен е дистреса. Това е състоянието на постоянен стрес, с което психиката ни не може да се справи. И тук се връщам на онази вече постоянно висока базова тревожност, която чака и най-малкия дразнител или незначима ситуация, за да ескалира в пристъп на явна тревожност, която ни залива както вълната сърфист. 

Е да, като имаме вълна или ще сърфираме с лекарство или някоя и друга техника, заета оттук и там или ще се затрупаме с работа и ангажименти, за да не мислим или ако не се справим с горните средства, вълната ще ни залее в ужаса на кошмарни страхове и телесна – вегетативна симптоматика/задух, сърцебиене, изпотяване и др./ 

Най-честата проява на тревожността е паническата атака. Ето това е „вълната” на тревожността, която вади с късна дата  всичките ни „демони” и ни залива с тях безмилостно и изненадващо. Това вече е изродената реакция на организма ни към нашите собствени неадекватни поведения или по-скоро „неповедения”. Тук е мястото да спомена една мисъл, която чух отдавна: „Всеки е отговорен за собствените си действия или бездействия”. 

Казвам изродена реакция , защото е ненормално силна, но разберете живото в нас. То иска да живее добре, спокойно, да си получи това от което има нужда, а част от нуждата му е да ни пази, да запази целия нас – човека. И когато не го чуваме, то „включва  алармата си на ужасяващи децибели”. „Е, сега вече ме чуха.”   

И получилите пристъп на тревожност, независимо дали е паническа атака,  или натрапливост или само генерализирана тревожност няма как да не го чуят. Този глас се чува по императивен начин.

Ако до тук сте разбрали за какво е тревожността и как процедира тя, искам да изясня още някои немаловажни неща, за да е картината по-пълна. 

От какво има нужда онова „живото в нас”. Ами много просто, то има нужда да изпитва удоволствие и да бяга от болка. Всичко, което то поиска и му доставя удоволствие  намалява тревожността. Когато е далеч от болка и страх, също намалява тревожността. Неудоволствието  и близостта на болка и страх задействат алармената система на тревожността. Просто и ефикасно.

Работи безотказно и не жали никого. То просто пази живота. Ако то не одобрява поведенията ви, които го  водят до болка и страх и далеч от удоволствия, то просто санкционира. Така работи неговият ум – подсъзнанието. А защо така е устроено то, не питайте мен, питайте доста по-нагоре.

Друга тема, която ще засегна тук накратко е стреса. Споменах, че стреса е стимулиращ психиката фактор, той е причина да се раздвижим, за да се адаптираме, а всъщност дистреса – постоянното състояние на стрес е разболяващия фактор, този който ни води сигурно към болести и скъсява живота ни. Добре е да отбележим тук нещо много важно. 

А това е технологичния темп на цивилизацията ни. Ние непрекъснато и с все по-бързо темпо измисляме нови и нови модели и марки компютри, телефони, уреди с все по-сложни функции. Ако един млад индивид поради своята по-голяма адаптивност може бързо да се адаптира, един индивид в средна възраст вече изпитва досада и затруднения, но не се отказва, а един индивид в напреднала възраст дава вид често, че ги неглежира, но дали е така. 

Адаптацията е автоматичен механизъм работещ в нас винаги, където и да сме, за да ни направи адекватни на условията на средата. Това гарантира оцеляването ни като индивиди. Да, но темповете на промяна на средата диктувани от технократичната ни култура са по-бързи от способностите на психиката ни за адаптация. Да, но подсъзнателно по-ниската ни адаптивност е също основание за тревожност, защото зад липсата на адаптация стои първичния страх  – страха от смъртта. Ето конфликт и то сериозен. 

„Аз не съм адаптиран, следователно отпадам от играта, изместват ме и може да умра.” Не генерализирам проблема, а по-скоро го посочвам като фактор и пример.  И на кратко!

До тук дадох кратко обяснение откъде и как идва тревожността. Важното е да разберем, че тя идва дълбоко от нас самите, от дълбоката ни същност. Споменах също и защо идва, за да ни предупреди. Като лекар и психотерапевт я разглеждам най-често като болестно състояние. Да, такава е практиката. Има ли обаче и друга и позиция? 

С тези си разсъждения по-скоро бих я разгледал чисто човешки като гласа, който сме принудени да чуем, онзи глас, с който „живото в нас” ни казва да му обърнем внимание и с който ни предпазва от истинските болести на тялото, които се лекуват по-трудно. А какво иска де ни каже този глас? 

Ами това, че не е съгласен с начина ни на мислене, на живот, поведенията ни, с нагласите ни, това че външните ни изяви не съответстват на дълбоката ни вътрешна същност, на индивидуалността ни. Това е глас продиктуван  от вътрешното ни дълбоко неодобрение и неприемане. Звучи ви странно нали? 

Сигурно, но ако се обърнете честно към себе си, колко от вас могат да намерят дълбока удовлетвореност от живота си и от себе си в живота?

Често казвам на хората, с които работя, благословени сте да чуете първо този глас, колкото и да е неприятен, отколкото гласовете на болестите на тялото, като тумори, високо кръвно, алергии,  инфаркти, инсулти и какво ли още не. Нагледал съм се в медицинската си практика на човешката трагедия и в сравнение с нея тревожността е един ирационален сапунен мехур. Повярвайте ми!

Просто един огромен страх, но с неясна природа. Помислете над тези ми думи! Страхувате се от страх, а игнорирате причините за дълбоката тревожност. И ще приключа с това.

Надявам се с тези ми редове, природата му да е станала малко по-ясна за вас и така малко по-малко страшна и поне да започнете да се питате: „Какво иска да ми каже за мен? Сбърках ли някъде? Къде? С какво в живота си, което ме тормози не успявам да се справя?”.

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.